Тери Пратчет - Истината

Хари не можеше да устои на изкушението. Светът беше готов да си потроши краката от бързане да му даде парите си. Все пак се случваше за нещо да не се намери купувач — нито производителите на котешки храни, нито кожарите, нито дори господин Диблър. Непродадената стока попадаше във величавите торища, сътворени от Хари по-надолу по течението на реката. Там вулканичната жега на разлагането създаваше плодородна пръст („10 пенса на чувал, носете си свои чували…“) от всичко, включително — ако се вярва на слуховете — и от разни сенчести предприемачи, които не побеждаваха в конкурентните битки („… пиршество за далиите във вашата градина“).

Поддържаше обаче бизнеса с дървесните отпадъци и парцалите по-близо до дома си наред с огромните казани, от които продължаваше да избликва богатство. Може би защото съпругата му Ефи беше склонна да говори само за тази част от деловите му начинания. Мълвата гласеше, че пак тя е причината за свалянето на дълго будилата възхищение табела „Х. Краля — Отнасяме пикнята от 1961 година“. Имаше нова табела — „Х. Краля — Преработваме природни ресурси“.

Един трол отвори вратичка в грамадната двукрила порта. Хари беше много напредничав и в наемането на работници, които не принадлежаха към човешката раса. Вероятно играеше роля и обстоятелството, че троловете изобщо не можеха да усетят миризмата на органични отпадъци.

— К’во има?

— Ако обичате, предайте на господин Краля, че го моля за среща.

— За к’во?

— Бих искал да купя от него големи количества хартия. Предайте му, че го търси господин Дьо Слов.

— Сегинка.

Вратичката се затръшна. Зачакаха. След няколко минути тролът им отвори.

— Краля ще ви приеме веднага — оповести той.

От двете страни на портата огромни черни ротвайлери налитаха върху прътите на клетките си. Всеки знаеше, че Хари ги пуска в двора нощем. Бе се постарал всеки да знае това.

Краля на Златната река си бе подредил офиса в двуетажна барака, откъдето можеше да наглежда бълващите изпарения купчини и цистерни на империята си.

Макар и скрит наполовина зад бюрото си, пак изглеждаше огромен. Имаше лъскаво розово лице и теме, покрито с няколко кичура. Едва ли някой би успял да си го представи без неизменните ръкавели и тиранти, нито без димящата великанска пура в устата. Дали пък с нея не прогонваше вонята?

— Добър вечер, момчета — поздрави ги дружелюбно. — Какво искате да сторя за вас? Що ли питам, като знам…

— Помните ли ме, господин Кинг? — обади се Уилям.

Хари кимна.

— Синчето на лорд Дьо Слов, нали? Вмъкнахте в ония писма миналата година, че наш’та Дафни се е омъжила, спомням си. Мойта Ефи много се зарадва, че толкова нафукани хора са научили за сватбата.

— Господине, писмото стана доста по-голямо напоследък.

— Чух — сподели дебелакът. — Вече събираме доста вестникарска хартия. Има полза и от нея, наредил съм на момчетата да я складират отделно.

Хари прехвърли пурата от единия ъгъл на устата си в другия. Не можеше да чете и да пише, което изобщо не му пречеше да надхитря грамотните. Наемаше стотици работници да разделят и разпределят боклука. Не му струваше скъпо да наеме още неколцина, които да вършат същото с думите.

— Господине… — започна Уилям.

— Не съм тъп, момчета — спря го Хари. — Знам за какво сте дошли. Но и вие знаете как е в бизнеса…

— Ние обаче изхвърчаме от бизнеса, като останем без хартия! — избълва Добровръх.

Пурата пак се премести.

— А вие сте?…

— Гунила Добровръх — обади се Уилям. — Моят печатар.

— Джудже, значи… Нямам нищо против джуджетата, ама не ви бива за боклукчии. Гнолите не искат много пари, но дребните мръсници изяждат половината отпадъци. С троловете се погаждам. Идват при мен, щото им плащам добре. Най-печени са големите — сортират денем и нощем. Струват колкото теглото си в злато, ама отскоро и горе-долу толкова взеха да искат като заплата. — Пурата отново обиколи устата. — Съжалявам, момчета. Сделката си е сделка. Щеше ми се да ви помогна, ама разпродадох хартията. Значи не мога.

— Прецаквате ни просто ей тъй? — не повярва Добровръх.

Хари изгледа джуджето с присвити очи през мътния въздух.

— Ти ли ще ми говориш за прецакване? Не вярвам да знаеш какво е кално мангизище, а?

Гунила вдигна рамене.

— Но аз знам — подхвърли Уилям. — Едва ли намеквате за значението на израза в криминалния жаргон. Предполагам, че говорите за голяма плътна топка от кал и монети, каквито се образуват в старата канализация, където водата се завихря. Понякога се събират значителни суми.