Тери Пратчет - Истината

Уилям се питаше кой ли би дръзнал да открадне нещо от Краля на Златната река с неговите нажежени торища.

— В каруцата е последната четвърт от доставката за Гилдията на гравьорите — съобщи Хари сякаш на света като цяло. — Изчезне ли, ще трябва да им връщам пари. Май ще си поприказвам по-строго със старшия на смяната. Много взе да се разсейва.

— Уилям, време е да си тръгваме — заяви Добровръх и го задърпа.

— Но защо? Още не сме…

— Как да ви се отплатим, господине? — обърна се джуджето към Краля, докато устремно крачеше към вратата.

— Шаферките щели да носят „о-дьо-нил“, ама да пукна, ако знам що за чудо е това — подхвърли Хари. — А, да… Не получа ли от вас осемдесет долара до края на месеца, вие, момци, ще затънете… — пурата обиколи устата — … много дълбоко. С главите надолу.

Само след две минути каруцата заскрибуца през портата пред странно равнодушния поглед на трола, който беше старши на смяната.

— _Не е кражба_ — повтори троснато Добровръх, хванал юздата. — Краля връща парите на ония копелета, а ние му плащаме по старата цена. Значи всички сме доволни освен „Вестителя“, ама на кого му пука?

— Не ми хареса онова подмятане за дълбокото затъване — сподели Уилям. — И то с главите надолу.

Щом съпроводи с поглед каруцата, Краля викна на един чиновник от долния етаж и го накара да донесе стар брой на „Вестника“ от отпадъците. Седеше невъзмутимо, докато човекът му четеше изпоцапания смачкан лист.

По едно време се ухили и накара чиновника да повтори някои от по-сочните изречения.

— А, знаех си аз… Момчето е родено с дарба да рови в боклука. Жалко, че не е отраснало в прилично семейство.

— Господине, да подготвя ли плащането за Гилдията на гравьорите?

— Ъхъ.

— Сигурен ли сте, че ще си върнете парите?

Хари Краля обикновено не понасяше подобни въпроси. Плащаше на чиновниците да водят сметките, не да обсъждат решенията му. Но бе натрупал богатството си, като измъкваше всичко лъскаво от тинята. Не би пропуснал да се възползва от нечий нюх.

— Я ми кажи що за цвят е „о-дьо-нил“.

— О, един от онези мъчни за постигане цветове. Оттенък на светлосиньото с намек за зелено.

— Има ли мастило с такъв цвят?

— Може да се направи, но ще е скъпо.

Пурата пак обиколи устата на Хари. Знаеше се, че глези дъщерите си, защото му беше жал, че страдат заради баща, който трябва да смени два пъти водата във ваната, докато остане просто мръсен.

— Не е зле да наглеждаме нашето вестникарче — реши той накрая. — Иди да кажеш две-три думи на момчетата. Не искам Ефи да се разочарова.

Захариса видя, че джуджетата пак преустройват пресата. Всъщност машината рядко запазваше формата си повече от няколко часа. Променяха я в движение.

Момичето вече проумяваше, че джуджетата имат нужда само от брадвите си и някакъв начин да си запалят огън. Така успяваха да си направят ковачница, в нея пък изковаваха прости инструменти, с тях изработваха сложните инструменти и вече бяха в състояние да свършат всяка работа.

Двама от тях и сега ровеха в парчетиите, струпани край стените от предишните наематели на бараката. Вече бяха стопили доста желязо, успяха да извлекат и оловото от боята по люлеещите се кончета. Други се изнизваха с тайнствени задачи и се връщаха крадешком с малки пакети. Джуджето се отличава и с умението да използва нещата, които хората захвърлят, дори ако още не са ги захвърлили.

Стреснаха я трясък в мазето и звучни ругатни на юбервалдско наречие, което изглеждаше особено подходящо за изразяване на недоволство от живота. Тя притича до отвора.

— Добре ли сте, господин Вик? Да донеса ли четката и лопатката?

— Извинете, гозпожице Захариза. Зтъпих в дребна дупка по пътя на прогреза.

Тя слезе по стълбичката.

Ото стоеше пред импровизираната си работна маса. По стените висяха кутии с духчета. Саламандри дремеха в клетките си. Земна змиорка шаваше в голяма тъмна стъкленица. Но съседният буркан беше счупен.

— Пипах незръчно и го зъборих — обясни вампирът смутено. — И глупавата змиорка се завря зад мазата.

— Хапе ли?

— О, не, толкова за лениви…

— Ото, а с какво се занимавате?

Тя се взря по-внимателно в нещо едро върху масата. Той тутакси се опита да застане пред нея.

— О, взичко е още в екзперименталния зтадий…

— Печат на цветни снимки, нали?

— Да, обаче призпозоблението зазега е твърде грубовато…

Захариса долови някакво движение. Избягалата земна змиорка, налегната от скука зад масата, се устремяваше мудно към нови хоризонти.