Тери Пратчет - Истината

— Стражата, господине. Докога ще се налага да ви повтарям? Те са смразяващо способни да забележат всякакви неща.

— Нашият господин Лале няма да остави много за забелязване… — Господин Шиш помълча и добави: — Значи толкова ви е страх от Стражата, а?

— Намираме се в Анкх-Морпорк! — не се стърпя и адвокатът. — Изключително космополитно настроен град. Не проумяхте ли, че понякога смъртта тук е само мимолетна неприятност? Имаме си магьосници, имаме си и всевъзможни медиуми. А труповете имат навика да се появяват изневиделица. Не искаме Стражата да се добере до никаква следа, ясно ли ви е?

— Значи ще слушат какво им дрънка един …ан мъртвец? — учуди се господин Лале.

— Не виждам причина да не го изслушат. В момента и вие правите точно това, ако не греша. — Зомбито се поуспокои. — Между другото не пренебрегвам вероятността отново да използваме вашия… колега. Още някое кратко представление, за да убедим и недоверчивите. Засега той е прекалено ценен, за да се… оттегли от сцената.

— Добре де, както искате. Ще ви го пазим в шишенце — промърмори господин Шиш. — Но за кучето искаме допълнително заплащане.

— За едно куче ли, господине? — изви вежди адвокатът. — Бих очаквал дори господин Лале да надхитри куче.

— Първо трябва да намерим проклетото псе — напомни господин Шиш, който предвидливо застана пред партньора си. — А в този град си ги имате в изобилие.

Зомбито въздъхна.

— Бих могъл да добавя към хонорара ви скъпоценни камъни за още пет хиляди долара. — Вдигна ръка. — Не оскърбявайте и двама ни, като кажете по навик „десет хиляди“. Задачата не е особено трудна. Загубените кучета в града се озовават или в някоя от подивелите глутници, или започват нов живот като чифт ръкавици.

— Искам да знам от кого получавам тези заповеди — заяви господин Шиш.

Усещаше тежестта на Дезорганизатора в джоба си.

Господин Въртел се постара да покаже учудването си.

— От мен, господине.

— Питам кои са вашите клиенти.

— Що за въпрос?!

— Засмърдя на политика — настоя господин Шиш. — А с нея не се излиза на глава. Задължително е да знам колко надалеч да избягаме, когато се разчуе какво е станало. И кой ще ни защити, ако ни хванат.

— В този град, господа — подхвана адвокатът, — фактите никога не са каквито изглеждат. Вие се погрижете за кучето, а за вас… има кой да се погрижи. Изпълняват се различни замисли. Кой може да установи какво всъщност се е случило? Хората се объркват твърде лесно — казвам го след цели векове, прекарани в съдебните зали. Чувал съм неведнъж, че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите. Какво отвратително твърдение, не мислите ли? Затова… не изпадайте в паника и всичко ще бъде наред. И не вършете глупости. Моите… клиенти имат силна памет и дълбоки джобове. Възможно е да наемат и други убийци. Разбрахте ли ме? — Той щракна закопчалките на чантата си. — Желая ви приятен ден.

— Да намерим скапаното куче — предложи след минута господин Шиш.

— И как ще го търсим?

— Умно.

— Ей тоя …ан начин най-много го мразя.

Наричаха го Краля на Златната река. Това беше признание за неговото богатство и постижения, както и за източника на успеха му. Естествено не се подразбираше класическата река от злато. Все пак новият прякор бележеше значителен напредък в сравнение с предишния — Хари Пикнята.

Хари Краля бе натрупал състоянието си, като прилагаше усърдно едно старо правило: „Където има боклук, намират се и грошове.“ Изхвърлените от хората неща направо воняха на пари. Особено човешките неща.

Той положи основите на богатството си, когато започна да оставя празни кофи до странноприемниците в центъра на града, преди всичко онези, които бяха по-далеч от реката. Вземаше съвсем скромна такса, за да прибира пълните кофи.

И никой не се питаше каква е по-нататъшната им съдба. Но Хари Краля знаеше къде да търси ключа към неизчерпаемото благоденствие — почти всичко, колкото ще да е отвратително, влиза в употреба все някъде. Има немалко хора, които постоянно се нуждаят от големи количества амоняк и селитра. Ако не успееш да продадеш отпадъка на алхимиците, тогава ще го купят селяните. Но дори те да откажат, не бива да забравяш, че кожарите могат да извлекат полза от каквото и да е вещество.

Хари се чувстваше като единствения човек в миньорско селище, който знае как изглежда златоносната руда.

Заемаше се с цели улици, разнообразяваше услугите. В по-заможните квартали домовладелците му плащаха, за да отнесе нощните отпадъци, конската тор, боклука и дори кучешките мръсотии. Тези хора нямаха ли представа колко са готови да се изръсят кожарите за най-фините бели кучешки фъшкии? Все едно някой му плащаше, за да отнася диаманти.