Тери Пратчет - Истината

— Тоест… действате законно, така ли? — уточни господин Шиш.

— Какви …ани приятели, бе? — изсумтя господин Лале.

— Да, уважаеми господине. Лорд Ветинари е на мнение, че щом в града бездруго ще има някаква престъпност, по-добре тя да бъде организирана.

Господин Шиш и господин Лале се спогледаха.

— Е, Законност е второто ми име… едва ли не — вдигна рамене господин Шиш. — Оставям нещата в твои ръце, господин Лале.

— И щом сте новодошли, мога да ви предложа нашата промоция — грабеж на стойност сто долара. Той ви осигурява защита за срок от двадесет и шест месеца, получавате и тази книжка с ваучери за обслужване в ресторанти, наемане на карети, покупка на облекло и развлечения с обща стойност по текущи цени цели двадесет и пет долара! Вашите съседи ще се пръснат от…

Ръката на господин Лале се протегна светкавично. Пръсти колкото зрели банани стиснаха грабителя за гушата и праснаха главата му в стената.

— Уви, второто име на господин Лале е Гадняр — отбеляза господин Шиш и запали цигара.

Сочните звуци от избликналия негаснещ гняв на неговия партньор продължаваха зад гърба му, а той взе една чаша за вино.

— Ех… Нескопосано гравирани и изобщо не са кристални. Нима никой не заслужава доверие в нашата епоха? Просто да се отчае човек.

Тялото на грабителя се свлече на земята.

— Аз май ще избера …ания комплект за барбекю — реши господин Лале, прекрачвайки нещастника. Разкъса опаковката и извади престилка на бели и сини шарки, като я огледа критично. — Аха, „Убий готвача!“. — Надяна престилката презглава. — Ей, туй вече си го бива. Май трябва да си намеря малко …ани приятели, та да ми завидят. А за …аните ваучери к’во ще кажеш?

— Срещу тях ще ти пробутат само боклуци — поклати глава господин Шиш. — Така се освобождават от залежала стока, която никой не иска да купи.

Захвърли книжката в калта.

— А бе, не е зле — отсъди господин Лале. — Намерих у него двайсетина долара, значи сме на далавера.

— С най-голямо удоволствие ще се махна от това място — сподели господин Шиш. — Твърде смахнато ми се струва. Хайде да сплашим нашия мъртъв приятел и да се прибираме.

— Айнгънгъ… РВО!

Викът на необуздания вестникопродавец отекна из здрачния площад, когато Уилям го пресичаше на път към Бляскавата улица. Личеше, че броят още се купува добре.

Съвсем случайно зърна заглавието, когато се разминаваше с един мъж.

Не му се вярваше Захариса да е пуснала собствен брой. Върна се тичешком при продавача и видя, че това не е „Вестникът“.

Името бе изписано несравнимо по-старателно от джуджешкото изпълнение:

— Какво е това? — обърна се към продавача, който беше няколко слоя кал над тайфата на Рон.

— Кое това?

— Ей това!

Нелепо прекъсналото интервю с Дръмнот бе вбесило сериозно Уилям.

— Не питай мене, тузар. Само знам, че ми дават по едно пени за всяка бройка.

— „Дъжд от супа в Генуа“? „Кокошка снася три пъти едно и също яйце по време на ураган“? Откъде се взе това?!

— Тузар, ако бях грамотен, нямаше да пробутвам вестници, нъл тъй?

— Някой друг издава вестник! — прозря Уилям.

Погледът му се плъзна към дребния шрифт в долния край на единствената отпечатана страница, а на нея и най-дребният шрифт се набиваше на очи.

— И то на Бляскавата улица!

Спомни си носачите, които разтоварваха каруците пред стария склад. Но кой би могъл… Ха, Гилдията на гравьорите, и още как! Имаха и пресите, и парите. Все пак два пенса беше нелепа цена, макар и за една страничка с глупости. Ако продавачът взема половината, как, в името на небесата, би останала някаква печалба за издателя?

Тогава осъзна — не това е важното… Целта беше да съсипят „Вестника“.

Срещу бараката зад „Кофата“ вече се мъдреше голяма червено-бяла табела на „Вестителя“. И там се бяха наредили още каруци.

Едно от джуджетата на Добровръх надничаше иззад ъгъла.

— Вътре вече имат три преси. Видя ли какви ги свършиха, а? Пуснаха си вестничето за половин час!

— Да, ама е само една запълнена страница, при това с измишльотини.

— Тъй ли… Дори историята за змията ли?

— Обзалагам се на хиляда долара… — Уилям си спомни, че според подзаглавието чудото се случило в Ланкър. — Добре де, на сто долара.

— Туй не е най-лошото — утеши го джуджето. — По-добре влез да чуеш.

— Да ти цитирам ли заглавията? — посрещна го гласът на Захариса.

— Непременно — изпъшка Уилям и се настани зад затрупаното си бюро.