Тери Пратчет - Истината

На един тезгях бълбукаше аквариум. Вътре няколко картофа лениво плуваха напред-назад.

— Игор е в нашия екип от криминалисти — представи го сержант Ангуа. — А това е господин Дьо Слов. Иска да види пациентите.

Уилям забеляза погледа, с който Игор стрелна Ангуа. Тя добави:

— Господин Ваймс няма нищо против.

— Тогава минете оттук. — Игор се затътри по коридора покрай Уилям. — Приятно ми е, когато ни посещават, господин дьо Слов. Както ще забележите, тук обштановката е шпокойна. Ще отида да взема ключовете.

— Той защо произнася неправилно само някои „с“? — прошепна Уилям, когато Игор се заклатушка към един шкаф.

— Старае се да следва духа на новото време. Досега не сте ли срещал някой Игор?

— Такъв — никога! Той има два палеца на дясната си ръка!

— Игор е от Юбервалд — обясни Ангуа. — Всички Игоровци са пристрастени към самоусъвършенстването. Впрочем те са великолепни хирурзи. Само не се здрависвайте с някой от тях по време на гръмотевична буря…

— Ето, готово — довлече се при тях Игор. — При кого ще влезем първо?

— Лорд Ветинари? — подсказа Уилям.

— Той още шпи.

— Досега ли?!

— Няма нищо чудно. Шлед толкова тежък удар…

Сержант Ангуа се прокашля гръмко.

— Говори се, че е паднал от коня — спомена Уилям.

— Е, да… И се е ударил в пода, предполагам — промърмори Игор, озъртайки се към Ангуа.

Завъртя ключа.

Лорд Ветинари лежеше на тясно легло. Беше блед, но наглед спеше спокойно.

— Изобщо ли не се е събуждал? — попита Уилям.

— Не. Наглеждам го през четвърт час. Шлучва ше. Понякога тялото просто си казва: „Я да ши пошпя.“

— Чувал съм, че той почти не спи — вметна Уилям.

— Може би сега си наваксва — отвърна Игор и безшумно затвори вратата.

Отключи съседната килия.

Дръмнот седеше в леглото с превързана глава. Сърбаше супа. Май се стресна, когато ги видя, и едва не разля паницата.

— Как сме, как сме? — попита Игор толкова бодро, колкото му позволяваше осеяното с шевове лице.

— Ами-и… поне аз се чувствам много по-добре…

Младият мъж се взираше неуверено в тях.

— Това е господин Дьо Слов, който иска да говори с вас — осведоми го Ангуа. — А аз ще отида да помогна на Игор с очните ябълки или каквото там измисля…

Уилям остана насаме с ранения сред неловка тишина. Дръмнот явно беше от хората, чийто характер не се разгадава от пръв поглед.

— Вие сте синът на лорд Дьо Слов, нали? — пожела да се увери чиновникът. — И списвате този лист с новини…

— Да — примирено отвърна Уилям. Май му предстоеше цял живот да остане син на баща си. — Хъм… Казват, че лорд Ветинари ви е намушкал с нож.

— Така казват, да — съгласи се чиновникът.

— Нали за вас се отнася?

— Почуках на вратата, за да му дам броя от вестника, както той нареди. Негова светлост отвори, влязох в стаята… И после се опомних тук, а господин Игор се грижеше за мен.

— Сигурно е било голямо сътресение за вас.

Уилям си позволи мимолетен прилив на гордост, че „Вестникът“ е бил замесен в случката, макар и като дреболия.

— Увериха ме, че съм щял да остана без ръка, ако Игор не е бил толкова изкусен с иглата — сериозно промълви Дръмнот.

— И главата ви е превързана — изтъкна очевидното Уилям.

— Предполагам, че съм паднал и съм се ударил, когато… когато съм пострадал.

„О, богове — въздъхна безмълвно Уилям, — той се смущава от положението.“

— И съм убеден непоклатимо — продължи чиновникът, — че е станало някакво недоразумение.

— Негова светлост беше ли претоварен напоследък?

— Негова светлост винаги е претоварен. Такава му е работата.

— Известно ли ви е, че трима свидетели са го чули да казва, че ви е убил?

— Не мога да си обясня този факт. Вероятно са се заблудили.

Този път думите прозвучаха отсечено. „Всеки момент“ — предупреди се Уилям…

— Според вас защо… — подхвана, но се оказа прав.

— _Сигурно_ не съм длъжен да говоря с вас — прекъсна го Дръмнот. — Нали?

— Прав сте, обаче…

— _Сержант!_ — изкрещя чиновникът.

В коридора отекнаха бързи стъпки и вратата се отвори.

— Какво има? — надникна Ангуа.

— Приключих разговора си с този господин — заяви Дръмнот. — И съм уморен.

Уилям въздъхна и прибра бележника.

— Благодаря ви. Много ми… хъм, помогнахте. — В коридора се обърна към Ангуа: — Той изобщо не иска да повярва, че негова светлост може да го е нападнал.

— Нима?…

— Май е отнесъл доста лош удар по главата.

— Тъй ли?…

— Чуйте ме — дори аз вече надушвам, че има нещо странно.