Тери Пратчет - Истината

Беше водоливник. Уилям отдавна свикна да ги мярка навсякъде из града. Случваше се някой от тях да остане на същото място месеци наред. Всъщност рядко някой виждаше как се местят от един покрив на друг. Но и рядко се появяваха в квартали като този. Предпочитаха високи каменни сгради с множество улуци и архитектурни завъртулки, които привличат гълъбите. Все пак и водоливниците трябва да ядат.

По-нататък по улицата ставаше нещо. Пред един стар склад бяха спрели няколко големи каруци и разтоварените от тях сандъци изчезваха в склада.

По пътя към Двора на Псевдополис зърна още няколко водоливника. Всички обръщаха глави да го съпроводят с поглед.

Сержант Детритус седеше зад бюрото в приемната. Учуди се, когато Уилям се появи.

— Да пукна, ако туй не беше бърза работа. Да не сте тичал по целия път дотука?

— За какво говорите?

— Ами че господин Ваймс прати да ви повикат преди… няма и три минути. Вие най-добре се качете пъргавичко при него. И не се плашете, той вече не крещи.

Уилям изкатери стъпалата и почука на вратата, която се отвори от натиска.

Командир Ваймс вдигна глава и очите му се присвиха.

— Брей, че бърза работа. Да не сте тичал по целия път?

— Не, сър, аз сам дойдох при вас с надеждата да ви задам няколко въпроса.

— Колко мило — отбеляза Ваймс.

Долавяше се атмосферата на селце, в което всичко е мирно и тихо засега — жените простират прането, котараците спят на припек, но вулканът скоро ще изригне и ще погребе стотици под пепелищата.

— Така че… — подхвана Уилям.

— Защо го направихте? — сряза го Ваймс.

„Вестникът“ беше на бюрото пред него. Уилям виждаше заглавията.

(Той е държал ножа, а не чиновникът)

Странна миризма на мента

— Озадачен съм, тъй ли? — подхвърли Ваймс.

— Ако твърдите, че не сте озадачен, сър, с радост ще поместя бележка в…

— Не пипайте тоя бележник!

Уилям си придаде изненадан вид. Бележничето беше от най-евтините и направено от толкова пъти преработвана хартия, че можеше да служи като салфетка. А отново някой се взираше в него, сякаш виждаше насочено срещу себе си оръжие.

— Няма да ми сторите същото като на Въртел — натърти Командирът на Стражата.

— Сър, всяка дума в тази история е самата истина.

— И аз бях готов да се хвана на бас. Той тъкмо такива ги върши.

— Вижте, сър, ако има нещо сбъркано в броя, просто ми кажете.

Ваймс се облегна на стола и размаха ръце.

— Ама вие все тъй ли ще отпечатвате всичко, което чуете? Значи ще фучите из моя град като отвързана стенобойна машина? Гушкате си скъпоценната честност като плюшено мече и си нямате идея колко можете да ми попречите на работата, а?

— Не нарушавам закона, като…

— Тъй ли било? Ама дали е вярно? Да се държите тъй в Анкх-Морпорк? Защо ли пък ми прилича на действия, подклаждащи размирици?

— Може да лиша някои хора от спокойствие, но е важно…

— Чудя се какво ли още ще напишете.

— Още не съм пуснал във вестника, че в Стражата имате върколак — изтърси Уилям и съжали в същия миг, но пък Ваймс вече му лазеше по нервите.

— И как научихте това? — прозвуча равен глас зад него.

Той се озърна. На стената се облягаше млада жена с много светла коса. Носеше униформата на Стражата. Сигурно бе чула целия разговор.

— Да ви представя сержант Ангуа — обади се Ваймс. — Можете да говорите пред нея всичко, което искате да кажете и на мен.

— Ами… до мен стигнаха някои слухове — запъна се Уилям.

Бе виждал сержант Ангуа по улиците. Остана с впечатлението, че тя се взира излишно остро в хората.

— Е, и? — подкани го Ваймс.

— Слушайте, ясно ми е, че това ви притеснява — подхвана Уилям. — Но ви уверявам искрено, че ще опазя тайната на ефрейтор Нобс.

Никой от двамата не продума и Уилям се поздрави мислено. Само се бе опитал да налучка, обаче стигаше да погледне лицето на сержант Ангуа, за да разбере, че е познал. То загуби всякакво изражение.

— Стараем се да не обсъждаме въпроса към коя разумна раса принадлежи ефрейтор Нобс — промърмори Ваймс след малко. — Ще сметна, че сте ни направил малка услуга, ако възприемете същия подход.

— Разбира се, сър. А сега мога ли да попитам защо сте заповядал да ме следят?

— Тъй ли съм постъпил?

— Говоря за водоливниците. Всеизвестно е, че напоследък много от тях работят в Стражата.

— Не ви следим — намеси се сержант Ангуа. — Само гледаме какво ще ви сполети.