Потрепери. В какво затъваха всички?
Но се чувстваше и възпламенен. Някъде там имаше истина, която още не бе открил. Щеше обаче да я докопа, защото знаеше, че излезе ли този брой на улицата…
— Да му го!…
— Хррраак… пфу!
— Кряк!
Озърна се към влизащата тайфа. Разбира се, понякога истината се криеше на неочаквани места и имаше чудновати служители.
— Да печатаме — подкани Уилям.
Един час по-късно продавачите се върнаха за допълнителен тираж. От тътена на пресата тенекиите на покрива подскачаха. Купчините медни монети пред Добровръх се слягаха полека.
Уилям изучаваше отражението си в парче полиран бронз. Незнайно как целият се бе оплескал с мастило. Избърса с кърпата си каквото можа.
Бе пратил Събирателния Андрюз да продава вестниците около Двора на Псевдополис, защото откриваше у него най-устойчиво психическо здраве сред цялата тайфа. Поне пет от обитаващите го личности бяха способни да водят смислен разговор.
Досега в Стражата непременно бяха прочели историята, дори ако се е наложило да търсят помощ в тълкуването на многосричковите думи.
Усети, че някой се е вторачил в него. Обърна се и видя главата на Захариса наведена над листовете.
А зад гърба си чу кискане.
Но оттам никой не го зяпаше. Е, имаше разгорещен тристранен спор за някакви шест пенса между Добровръх, Дъртия Гнусен Рон и отново Дъртия Гнусен Рон, който умееше да се кара и сам със себе си. Джуджетата се трудеха неуморно около пресата. Ото се бе прибрал в тъмната стаичка, където отново потъна в тайнствените си занимания.
Само кучето на Рон го наблюдаваше. За четиринога твар имаше излишно нагъл и многозначителен поглед.
Преди два-три месеца някой пак се бе опитал да пробута на Уилям изтърканата мълва, че в града имало говорещо куче. За трети път тази година. Уилям обясни на човека, че това е градска легенда. И все се случваше приятелят на някой приятел да е чул как кучето говори, но тъй и не се намираше пряк свидетел. Кучето пред Уилям нямаше вид на говорещо, но пък изглеждаше да е от псуващите.
Подобни истории нямаха край. Хората се кълняха, че наследник на отдавна овехтелия анкх-морпоркски трон живеел инкогнито в града. Уилям обаче веднага разпознаваше безплодните копнежи, скрити зад такива слухове. Омръзнало му беше да слуша и че в Стражата имало върколак. Доскоро махаше с ръка презрително, но вече се колебаеше. В края на краищата и „Вестникът“ си имаше вампир…
Загледа се в стената, почукваше по зъбите си с молива.
— Ще отида да говоря с Командир Ваймс — сподели по някое време. — Така е по-добре, вместо да се свирам тук.
— Канят ни къде ли не — осведоми го Захариса. — Е, „канят“ е малко пресилено… Лейди Селачии ни заповядва да присъстваме на нейния бал следващия вторник и да напишем най-малко 500 думи, които тя, разбира се, ще прегледа преди поместването им във вестника.
— Не е зле — подвикна Добровръх през рамо. — Всякакви особи се събират на баловете, а имената…
— … продават вестника — довърши Уилям. — Знам. Захариса, ти искаш ли да отидеш?
— Аз ли?! Нямам какво да облека! Роклята за подобно сборище ще ми струва четиридесет долара. А ние не можем да си позволим чак такива разходи.
Уилям поумува и помоли:
— Стани и се завърти на място, ако нямаш нищо против.
Тя дори се изчерви.
— Това пък защо?
— Искам да ти видя мерките… нали разбираш, отвсякъде.
Тя стана и се завъртя смутено. Тайфата изсвири дружно, чуха се и непреводими коментари на джуджешки.
— Да, почти същите мерки — установи Уилям. — Ако ти осигуря много хубава рокля, ти ще намериш ли кой да ти я нагласи по тялото? Вероятно ще се наложи да я отпуснеш малко… ъ-ъ… горе.
— За каква рокля говориш? — недоверчиво попита Захариса.
— Сестра ми има стотици вечерни рокли, а през цялото време е в селското ни имение — обясни Уилям. — От години семейството ми изобщо не се мярка в града. Ще ти дам тази вечер ключа за градската ни къща, ще отидеш и ще си избереш рокля.
— Тя няма ли да се разсърди?
— Не вярвам дори да забележи. Всъщност би паднала на пода от потрес, ако научи, че някой е похарчил само четиридесет долара за рокля. Изобщо не се тревожи.
— Градската къща ли? И селското имение?…
Захариса придобиваше стряскащия журналистически усет към неудобни думи, които човек се надява да минат незабелязано в разговора.
— Семейството ми е богато — промърмори Уилям. — Но аз не съм.
Когато излезе, погледна неволно към отсрещния покрив, защото очертанията му се бяха променили, и различи осеяна с шипове глава на фона на небето.
Читать дальше