Тери Пратчет - Истината

— Това е реклама — подхвърли Уилям, макар че се беше улисал в бележника си. — Ако искат да я има във вестника, трябва да си плащат…

— Чудя се дали можем да решим…

Уилям стовари юмрук върху бюрото, с което изуми себе си и втрещи Захариса.

— _Нещо_ става, разбираш ли? Истинско събитие, та няма накъде повече! И хич не е забавно! Сериозно е до болка! И трябва по-скоро да го опиша! Няма ли да ме оставиш да си свърша работата?!

Чак тогава забеляза, че Захариса зяпа не лицето му, а юмрука на бюрото.

— О, не… Това пък какво е, да му се не види?

Над плота стърчеше остър пирон — само на един пръст от ръката му. И беше дълъг поне петнайсетина сантиметра. На него бяха забучени всевъзможни хартийки. Уилям го хвана и откри, че се задържа прав, защото е забит в дъсчица.

— Ами донесох го, за да… подредя малко — промълви Захариса. — Д-дядо също има такъв. И… и всички останали гравьори. Нещо… нещо като кръстоска между шкаф и кошче за боклук. Казах си, че… че ще ти спести хвърлянето на хартийките по пода.

— Ъ-ъ… правилно… Да, добра идея — запелтечи Уилям, взрян в зачервеното й лице. — Ъ-ъ…

Не успяваше да подреди мислите си.

— Господин Добровръх? — подвикна след малко.

Джуджето го погледна над набора за поредния афиш.

— Можете ли да набирате, докато ви диктувам?

— Мога.

— Захариса, моля те, иди да намериш Рон и неговите… приятели. Искам да пуснем в продажба малък вестник колкото се може по-скоро. Не утре сутрин. А незабавно. Моля те…

Тя се канеше да възрази, но разгада навреме изражението му.

— Сигурен ли си, че е редно?

— Не! Не съм! Няма как да знам, докато не го направя! Затова съм длъжен да го направя! И тогава ще знам! И много съжалявам, че ти се разкрещях!

Избута стола си назад и отиде при джуджето, което чакаше до едната наборна каса.

— Така… Първо заглавието горе… — Уилям стисна клепачи и се ощипа по носа. — Ъ-ъ… „Смайващи събития в Анкх-Морпорк“… Запомни ли? Но с много едър шрифт. С по-малки букви отдолу… „Патрицият напада чиновник с нож“… — Знаеше, че не го измисли добре. Беше неточно от гледна точка на граматиката. Патрицият бе държал ножа, а не чиновникът. — После ще го оправим… ъ-ъ… с още по-малки букви… „Загадъчна случка в конюшнята“… Още по-малки… „Стражата е озадачена“. Готово ли е? Сега да започнем историята…

— Да я започнем ли? — учуди се Добровръх, чиито ръце танцуваха над наборната каса. — Не стигнахме ли почти до края?

Уилям прелистваше бележника си. Как да започне, как… Нещо интересно… Не, изумително… Не, не… Историята сама по себе си беше смахната…

— „Нападението е извършено при подозрителни обстоятелства“… Нека да бъде „предполагаемото нападение“…

— Нали спомена, че той си е признал? — напомни Захариса, която бършеше очите си с кърпичка.

— Знам, знам, но все си мисля, че ако лорд Ветинари е искал да убие някого, човекът стопроцентово щеше да е мъртъв… Виж в „Справочникът на Туърп“, моля те. Сигурен съм, че е получил образованието си в Гилдията на убийците…

— Предполагаемо или не? — обади се Добровръх с ръка над кутийката на главното „П“. — Само кажи.

— Ще бъде „съмнителното“ — реши Уилям. — Така… „Днес лорд Ветинари е нападнал в двореца Руфус Дръмнот, личния си секретар.“ Ъ-ъ… Ъ-ъ… „Служителите в двореца са чули…“

— Да проверявам или да търся просяците? — двоумеше се Захариса. — Не мога да свърша и двете неща едновременно.

Уилям я зяпна с недоумение. След малко кимна.

— Скала…

Тролът до вратата се сепна и изсумтя.

— Да, шефе?

— Върви да намериш Дъртия Гнусен Рон и останалите. Доведи ги по-бързичко тук. Кажи им, че ще има премия. Та докъде бяхме стигнали?

— „Служителите в двореца са чули…“ — подсказа Добровръх.

— „… негова светлост…“

— … който през 1968 г. е завършил с отличие училището към Гилдията на убийците… — вметна Захариса.

— Да, набери и това — трескаво се съгласи Уилям. — И продължи с „да казва «Аз го убих, аз го убих, толкова съжалявам»…“ Проклятие, Ваймс е прав! Това е безумие, трябва да е полудял, за да говори така.

— Господин Дьо Слов, ако не се лъжа? — изрече нов глас.

— _Сега_ пък какво има, по дяволите?!

Уилям се обърна. Видя първо троловете, защото макар че стояха най-отзад, група от едри тролове винаги е на преден план, образно казано. Двамата човеци пред тях бяха само допълнителна подробност. Освен това единият можеше да бъде наречен „човек“ единствено от уважение към традицията. Имаше сивкавия тен на зомби, а изражението му намекваше, че не се стреми съзнателно да бъде неприятен, но е източник на неприятности за околните.