Тери Пратчет - Истината

— Е, да, да, благодаря… — смотолеви вампирът и се повлече след него. — Кучешка храна. Кучешка… Олеле… А накъде зме зе запътили?

— Към Правоъгълния кабинет, за да видим местопрестъплението — осведоми го Уилям. — Само се надявам да не са поставили на пост там някой умник.

— Ще загазим.

— Че защо? — учуди се Уилям.

Всъщност и той се безпокоеше, но… защо все пак? Общо взето, дворецът принадлежеше на града. На Стражата вероятно нямаше да й допадне, че е влизал, Уилям обаче усещаше и с костния си мозък, че градът не може се съобразява във всички случаи с предпочитанията на Стражата. Допускаше, че на нея би й харесало най-много, ако всички си седят вкъщи и си държат ръцете на масата, за да се вижда какво правят.

Вратата на Правоъгълния кабинет зееше широко. А на пост стоеше ефрейтор Нобс… ако отпуснатото облягане на стената се смята за стоене на пост. Тайничко пушеше цигара.

— О, тъкмо човекът, който ми е нужен! — възкликна Уилям.

И това беше вярно. Да завари тук Ноби надхвърляше и най-смелите му надежди.

Цигарата изчезна като с магия.

— Тъй ли? — изхърка Ноби, а от ушите му блъвна дим.

— Да, преди малко разговарях с Командир Ваймс, а сега бих искал да видя къде е извършено престъплението.

Уилям много разчиташе на това изречение. То като че подсказваше и думите „той ми разреши“, без да ги съдържа.

Ефрейтор Нобс се подвоуми, но първо зърна бележника, после и Ото. Цигарата пак се появи между устните му.

— А, вие да не сте от оня вестник?

— Познахте — похвали го Уилям. — Помислих си, че на хората ще им е интересно да научат как нашата храбра Стража се справя с този случай.

Ефрейтор Нобс изпъчи хилавите си гърди.

— Да ви се представя, господине — ефрейтор Ноби Нобс, вероятно на 34 години, в униформа от десетгодишен.

Уилям се почувства длъжен да запише поне нещо, но се запъна.

— _Вероятно_ на 34 години ли?

— Господине, наш’то мамче не я биваше в броенето. Пък и не обръщаше внимание на такива дреболии.

— Вие ли дойдохте пръв на местопрестъплението?

— Не, господине, бях последен.

— И важната ви задача е да…

— … не пускам никого през тая врата, господине. — Ноби се помъчи да прочете написаното в бележника. — „Нобс“ се пише без „С“ отпред, господине. Чудно, че хората все я чуват тая буква, пък я няма. А той какво ще прави с тая кутия?

— Трябва да снимаме най-достойните мъже на Анкх-Морпорк — заяви Уилям, пристъпяйки полека към вратата.

Разбира се, това беше лъжа, но толкова очебийна, че не я слагаше в сметките. Все едно каза, че небето е зелено.

А ефрейтор Нобс едва не се зарея над пода от подемната сила на гордостта.

— Може ли да получа и една за мойто мамче?

— Узмивка, моля… — обади се Ото.

— Че аз се усмихвам.

— Без узмивка, моля.

Щрак.

УУУУФ.

— Аааргхаааргх…

Пищящият вампир винаги се превръща в център на вниманието. Уилям се шмугна в Правоъгълния кабинет.

И точно до вратата видя очертан с тебешир силует на пода. С цветни тебешири. Нямаше кой друг да е свършил тази работа освен ефрейтор Нобс, щом бе добавил лула, малко цветя и облачета към рисунката.

Въздухът направо вонеше на мента.

Имаше съборен стол.

И кошница, сритана в ъгъла с дъното нагоре.

Къса и зловеща на вид метална стрела стърчеше косо от пода. Вече й бе окачена табелка на Градската стража.

Тук имаше и едно джудже. Той… Не, поправи се Уилям, щом видя дебелата кожена пола и леко издължените токчета на железните ботуши — тя лежеше по корем и вземаше нещо от пода с щипци. Май бяха парчета от счупена стъкленица.

Озърна се към него.

— Ти от новаците ли си? Къде ти е униформата?

— Ами… ъ-ъ…

Джуджето присви очи.

— Значи не си стражник? Господин Ваймс знае ли, че си тук?

Пътят на правдивите по природа е като каране на велосипед с гащи от шкурка, но Уилям се вкопчи в един неоспорим факт.

— Преди малко говорих с него.

Само че джуджето не беше сержант Детритус, камо ли пък ефрейтор Нобс.

— И той ли ти каза да влезеш тук? — попита заядливо.

— Не в буквалния смисъл…

Джуджето устремно доближи вратата и я отвори ядосано.

— Тогава я да се мах…

— Ах, чудезен рамкиращ ефект! — зарадва се Ото от другата страна на вратата.

Щрак!

Уилям затвори очи.

УУУУФ.

— … охгадостох…

Този път Уилям успя да хване листчето, преди да е изпърхало на пода.

Джуджето зяпаше изцъклено. След миг обаче стисна устни и ги отвори пак, за да се сопне: