Тери Пратчет - Истината

— Трябва спешно да се срещна с Командир Ваймс.

— Тъй ли било?

— Да, непременно.

— А дали и той иска спешно да се срещне с вас? — Тролът се наведе да погледне отблизо. — Вие сте господин Дьо Слов, нали?

— Да. Работя във „Вестника“.

— Не го чета — заяви тролът.

— Така ли? Ще пуснем и издание с едър шрифт — промълви Уилям.

— Туй беше много смешен майтап — установи Детритус. — Ама колкото ще да съм тъп, аз решавам кой да остане пред портата, затуй… Ей, какво е намислил тоя вампир?

— Стойте така секундичка! — подвикна Ото.

УУУУФ.

— … олелеолелеолеле!

Детритус погледа Ото, който се търкаляше с писъци по калдъръма.

— Туй пък какво беше? — попита след малко.

— Той ви снима как не ме пускате да вляза в двореца — сподели Уилям.

Детритус се бе родил над линията на вечните снегове в далечна планина и за пръв път бе видял човек чак към петата си година. Въпреки това беше полицай до върховете на възлестите си пръсти и реагира подобаващо.

— Не може да прави тъй.

Уилям тутакси извади бележника си и моливът му застина в очакване над страницата.

— Бихте ли обяснил на нашите читатели защо не може?

Детритус се огледа обезпокоен.

— Къде ги тия читатели?

— Исках да кажа, че ще запиша каквото чуя от вас.

Принципите на полицейското поведение отново подсказаха правилния отговор на сержанта.

— Не може да правите тъй.

— Тогава може ли да запиша защо не мога да запиша? — усмихна му се лъчезарно Уилям.

Детритус вдигна ръка и побутна лостчето на шлема си. Едва доловимото бръмчене се засили лекичко. Тролът си имаше шлем с вентилатор, задвижван от пружина. Така охлаждаше своя силициев мозък, когато беше застрашен от прегряване и спадане на ефективността. А в момента очевидно имаше нужда от цялото си хладнокръвие.

— А бе, виж сега… Тука е забъркана политиката, чатна ли?

— Хъм, може би. Извинявайте, че се заядох.

Ото се бе изправил немощно и отново се занимаваше с иконографа.

Детритус стигна до решение и кимна на един редови стражник.

— Фидимънт, заведи тия… двамата при господин Ваймс. Гледай да не се търкулнат по някоя стълба или да не стане друга беля.

„ Господин Ваймс…“ — повтори мислено Уилям, докато бързаше след стражника. Всички в Стражата го наричаха така. До неотдавна бе рицар, вече беше дук и Командир на Градската стража, а те казваха „ господин Ваймс“. Със същия натъртен тон, както при реплики от рода на „Господине, пуснете тоя арбалет на земята и се обърнете към мене, ама кротичко“. Уилям недоумяваше защо е така.

Не го бяха възпитали да уважава Стражата, защото „това не са хора от нашите кръгове“. Смяташе се, че са полезни досущ като овчарските кучета, защото несъмнено все някой трябва да държи юздите на сганта. Но в името на небесата, кой глупак би пуснал овчарското куче да спи в дневната?! С други думи, Стражата беше печална необходимост, подразделение на същите криминални прослойки, които усмиряваше. Или според възгледа, който лорд Дьо Слов не изповядваше открито — част от всички онези, които печелят по-малко от хиляда долара годишно.

Семейството на Уилям и техните познати държаха в умовете си въображаема карта на града, която го делеше на райони, населени с почтени граждани, и останалите, побиращи престъпните отрепки. Те се стъписаха… не, поправи се Уилям, те се обидиха, когато научиха, че Ваймс си представя съвсем друга карта. Очевидно бе заповядал на подчинените си да чукат на главния вход при посещение в която и да било сграда, дори посред бял ден. А здравомислието подсказваше, че е задължително да минават отзад като всяка прислуга. 7 7 Съсловието, в което се бе родил Уилям, поставяше охраната на реда и законността в една категория с въглищата и картофите. Поръчваш си я само когато имаш нужда от нея. Този човек просто не знаеше що е приличие.

И фактът, че Патрицият му даде титлата дук, само показваше колко некадърен управник е Ветинари.

Ето защо Уилям беше предразположен да се отнася със симпатия към Ваймс. Стигаха му и враговете, които си създаваше Командирът на Стражата. За съжаление обаче смяташе и че всичко в този човек предполага употребата на думичката „лошо“ — лошо се изразяваше, имаше лошо образование и лошо го мъчеше самоналожената трезвост.

Фидимънт спря насред просторната приемна зала на двореца.

— Никъде не мърдайте и нищо не пипайте — заповяда стражникът. — Аз ще отида да…

Но Ваймс тъкмо слизаше по широката стълба, придружен от гигант, в когото Уилям разпозна капитан Керът.