Тери Пратчет - Истината

— Но силната светлина е болезнена за вас както за всички останали вампири! — възкликна Захариса.

— Да. Малко е гадничко, но минава.

— И… се случва всеки път, когато снимате, така ли? — попита Уилям.

— Не, понякога е по-зле.

— _По-зле_ ли?!

— Понякога зе разпадам на прах. Но каквото не ни убие, замо ни прави по-зилни.

— Зилни ли?

— Абзолютно!

Уилям долови погледа на Захариса. Беше красноречив: „Вече го наехме. Нима можем да го прогоним? И не се присмивай на акцента му, ако не владееш до съвършенство юбервалдския, ясно?“

Ото намести правилно иконографа и пъхна вътре чист лист.

— А зега ще опитаме ли още веднъж? — предложи бодро. — И този път взички да за узмихнати!

Получаваха поща. Уилям бе свикнал с редките писма, обикновено от недоволни клиенти на новинарското му бюлетинче. Оплакваха се, че не им е съобщил за появата на двуглавите великани, безбройните напасти и дъждовете от домашни животни, които според слуховете връхлитали Анкх-Морпорк. Поне в едно баща му беше прав — лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите. Но все още се изумяваше, че хората са готови да повярват толкова лесно.

А сега… Сякаш раздруса дърво и върху главата му се сипеха орехи. В няколко писма се заяждаха, че е имало къде-къде по-студени зими от тази, макар че във всяко се посочваше различна година. Някой твърдеше, че напоследък и зеленчуците вече не били толкова смешни, особено праз лукът. Читател питаше възмутен къде гледа Гилдията на крадците, а не сложи край на нелицензираната престъпност в града. Един човек приписваше наскорошните грабежи на джуджетата, на които не бивало да се позволява да живеят в града и да отнемат залъка от устата на почтените човеци.

— Слагаме отгоре заглавие, нещо като „Писма“, и ги отпечатваме във вестника — реши Уилям. — Но без писмото за джуджетата. Все едно чувам приказките на господин Уайндлинг. Или пък слушам баща си, но той поне пише правилно думата „нежелани“.

— А защо не и това писмо?

— Защото е оскърбително.

— Някои хора обаче биха се съгласили — възрази Захариса. — Неприятностите в града зачестиха.

— Вярно, но не бива да го публикуваме.

Уилям помоли Добровръх да дойде при тях и показа писмото на джуджето. Гунила го прочете внимателно.

— Сложи и него — предложи накрая. — Ще запълни половин колонка.

— Но мнозина ще се разсърдят.

— Чудесно. Ще сложим във вестника и техните писма.

Захариса въздъхна.

— Вероятно добре ще ни послужат за запълване на мястото… Уилям, дядо ми каза, че никой от гилдията нямало да ни гравира иконографиите.

— Че защо? Можем да си позволим техните тарифи.

— Но не сме членове на гилдията. Положението става много неловко. Искаш ли ти да кажеш на Ото?

Уилям също въздъхна и слезе по подвижната стълбичка.

Джуджетата използваха мазето за спалня, защото се чувстваха по-уютно, когато подът е над главите им. Позволиха на Ото да се свре в един влажен ъгъл, който той отдели със стар чаршаф на опънато въже.

— О, здравейте, гозподин Уилям.

— Опасявам се, че няма да намерим кой да гравира вашите снимки…

Вампирът като че не се притесни.

— Да, чудех зе дали няма да зтане така.

— За съжаление се налага да ви кажа, че…

— Няма проблеми, гозподин Уилям. Винаги зе намира изход.

— Какъв? Вие нали не умеете да гравирате?

— Не умея, но… Ние печатаме черно и бяло, не зъм ли прав? А хартията е бяла, значи печатаме замо черно. Погледнах как джуджетата работят з буквите. Навзякъде зе търкалят парчета метал и… Знаете ли как гравьорите работят з кизелина?

— Е?

— Ами на мен ми озтава замо да науча духчетата да ризуват з кизелина. Трябваше да поумувам как да позтигнат оттенъците на зивото, но зпоред мен зе зетих…

— Тоест ще накарате духчетата да правят вместо снимки направо гравюри?

— Да. Такива идеи изглеждат прозто очевидни, злед като зи измизлил какво да правиш. — Ото се настрои някак печално. — А аз мизля за зветлината през цялото време. Винаги…

Уилям смътно си спомняше какво бе казал някакъв умник: „По-страшен от жадуващия кръв вампир е само вампирът, жадуващ нещо друго.“ Цялата непреклонна решителност, влагана в намирането на млади жени, които спят в стаи с отворени прозорци, се насочваше в друг интерес с безмилостно и несекващо старание.

— Ъ-ъ… А защо трябва да работите в тъмна стая? Духчетата нямат нужда от мрак, доколкото знам.

— А, това ми е необходимо за моя екзперимент — гордо сподели Ото. — Знаете ли, че иконографизтите могат да бъдат наречени и фотографи? От зтарата дума „фотус“ на латацийзки език, която означава…