Тери Пратчет - Истината

Вампирите обаче нищо не постигаха. Не общуваха охотно дори помежду си, не мислеха като задружна общност, бяха неприятно странни, а и дяволски се натрапваше липсата на подходящи за тях хранителни магазини.

По-схватливите сред тях проумяваха, че другите наоколо биха ги понесли само ако престанат да бъдат вампири. Възсолена цена за социалната интеграция, но може би не и колкото отрязването на главата, изгарянето на тялото и разпръскването на пепелта в реката. Примирението с пържолата алангле като диета не е толкова лоша участ в сравнение със смъртта от трепетликов кол натюр. 5 5 Пък и всеки, който се осмелява да хапне сурова пържола от анкх-морпоркска месарница, си навлича достатъчно опасности, за да предизвика съчувствие.

— Но ние… ъ-ъ… бихме искали да видим кого наемаме на работа — накрая изрече Уилям.

Ото се появи съвсем бавно и неуверено иззад окуляра на иконографа. Беше слабоват и блед, носеше кръгли черни очилца. Още стискаше черната лентичка, сякаш е защитаващ го талисман. Всъщност точно така си беше.

— Няма да ви ухапем — успокои го Захариса.

— Защото същото очакваме и от вас — добави Добровръх.

— Това беше малко безвкусна забележка — укорно възрази момичето.

— Ами и аз не искам да ме пробват на вкус — отвърна джуджето и пак се зае с набора.

— Няма да зъжалявате — увери ги Ото. — Аз зе превъзпитах напълно. Моля ви, кажете ми вече какво изкате да знимам.

— Новини — лаконично отговори Уилям.

— Какви за тези новини?

— Новините са… — Уилям опита пак. — Новините… са каквото поместваме във вестника…

— А това как ви се струва? — попита весел глас.

Уилям се завъртя на пети. Видя стряскащо познато лице над картонена кутия.

— Здравейте, господин Уинтлър. Ъ-ъ… Захариса, не бихте ли могла да отидете в…

Закъсня. Господин Уинтлър беше от хората, за които пърдящата възглавница е ненадминато постижение в областта на шегичките. И не би позволил леденото посрещане да го обезсърчи.

— Тази сутрин си копаех в градинката и що да видя — ей този пащърнак. Викам си: „Онзи младеж във вестника направо ще падне от стола“, щото и съпругата ми все се хили…

За ужас на Уилям вече бъркаше в кутията.

— Господин Уинтлър, наистина съм убеден, че не е…

Но ръката се вдигаше.

— Хващам се на бас, че и младата дама обича да се посмее.

Уилям стисна клепачи. Чу как Захариса ахна.

— Ау, каква прилика!

Той отвори очи.

— О, това е нос… Пащърнак с личице на буци и огромен нос!

— Изкате ли да го знимам? — попита Ото.

— Да! — подкани го Уилям, опиянен от облекчението. — Направете голяма снимка на господин Уинтлър и неговия смайващо носов пащърнак. Първата ви задача, Ото! На всяка цена!

Господин Уинтлър сияеше.

— Да изтичам ли до вкъщи за моркова?

— Не! — изплющяха в дует гласовете на Уилям и Гунила.

— Веднага ли изкате знимката? — уточни Ото.

— Непременно! — заяви Уилям. — Колкото по-скоро пуснем господин Уинтлър да се прибере в дома си, толкова по-бързо ще успее да изкопае следващия смешен зеленчук! Какво ли ще ни донесете другия път? Зелен фасул с ушички? Цвекло с ръчички? Брюкселско зеле с грамаден космат език?

— Ама още тук и зега ли изкате знимката?

Напрежението на Ото просмукваше всяка сричка.

— Да, тук и сега!

— Да си призная, имам големи надежди за една ряпа… — подхвана господин Уинтлър.

— Е, добре… Гозподин Уинтлър, погледнете назам, ако обичате — промълви Ото.

Шмугна се зад иконографа и махна капака на лещата. Уилям зърна за миг надничащото духче, което стискаше четчица. С другата си ръка Ото полека вдигна поставката, където дремеше дебел саламандър. Показалецът му се приготви да натисне спусъка, който стоварваше чукче върху главата на животинчето с премерена сила, колкото да го ядоса.

— Взички да зме зазмени, моля!

— Почакайте! — припряно се намеси Захариса. — Всъщност благоразумно ли е един вампир да…

Щрак.

Саламандърът блесна и превърна цялата стая в ослепителна бяла светлина и тъмни сенки.

Ото изпищя. Свлече се на пода, впил пръсти в шията си. После скочи, опулил очи и задавен. Олюля се на омекналите си крака до отсрещната стена и обратно. Накрая рухна на стола и с конвулсивно трепнала ръка помете хартиите от бюрото.

— Ааргхааргх…

Настъпи тишина на вцепенение.

Ото стана, нагласи папийонката си и изтупа дрехите си. Едва тогава погледна замръзналите лица.

— Е, какво? — заговори строго. — Защо ме зяпате така? Зъвзем нормална реакция. Зтарая зе да я преодолея. Зветлината във взичките зи форми е моята зтразт. Зветлината е моето платно, а зенките — моята четка.