Тери Пратчет - Истината

— „Да се размотаваш наоколо като слабоумен и да раздаваш заповеди, сякаш светът е твой.“

— О, значи я знаете!

Уилям кимна. Тази дума го озадачаваше отдавна.

— Е, аз пък работя над звоя обзкурограф.

Веждите на Уилям се извиха. Денят се оказваше уморителен.

— Обскурограф ли?… За правене на снимки с тъмнина?

— З изтинзка тъмнина, за да бъдем точни. — В гласа на Ото се прокрадваше вълнение. — Тя не е замо отзъзтвие на зветлина. Говоря ви за зветлината от другата зтрана на тъмнината. Защо да не я наречем… жива тъмнина? Ние не можем да я виждаме, но духчетата могат. Извезтно ли ви е, че юбервалдзката пещерна земна змиорка излъчва тъмна зветлина, когато я зтрезнат?

Уилям се вторачи в голямата стъкленица на работната маса. Две грозни твари се бяха свили на дъното.

— Дали ще успеете?

— Надявам зе. Почакайте малко.

— Трябва да се кача горе…

— Замо зекундичка…

Ото нежно извади едната змиорка и я сложи на поставката, където обикновено имаше саламандър. Насочи единия си иконограф към Уилям и кимна.

— Раз… два… три… БАМ!

И последва…

… мека беззвучна имплозия, мимолетно усещане, че светът е бил смачкан на топка, замразен и разтрошен на дребни остри иглички, набити във всяка клетка от тялото на Уилям. 6 6 В някои случаи можеше да се каже, че Уилям дьо Слов има прекалено развито въображение. После се възцари отново привичният здрач на мазето.

— Твърде… странно — сподели примигващият Уилям. — Стори ми се, че нещо много студено мина през мен.

— Вече зме зпозобни да зе взрем в тъмната зветлина и да я проучим, щом озтавихме звоето отвратително минало зад гърба зи и влязохме в яркото ново бъдеще, когато не мизлим за думата з „к“ по цял ден — отбеляза Ото, който пак човъркаше иконографа. Взря се отблизо в снимката, нарисувана от духчето, и погледна Уилям. — Е, хайде пак отначало…

— Може ли да я видя?

— Ще ме зазрамите. — Ото остави снимката на масата. — През цялото време бъркам.

— О, но аз само…

— Господин Дьо Слов, става нещо! — кресна Скалата, чиято глава почти затъмни отвора на капака.

— Какво?

— Ами в двореца. Убили някого!

Уилям изфуча нагоре по стълбичката. Захариса седеше пребледняла зад бюрото си.

— Някой наемен убиец да не е докопал Ветинари? — избълва Уилям.

— А-а… не — смънка момичето. — Не е… точно така.

В мазето Ото Вик пак взе иконографията, направена при тъмна светлина, и я огледа. Почегърта я с дългия си блед показалец, като че се опитваше да махне нещо.

— Чудна работа…

Знаеше, че духчето нищо не си е измислило. Беше напълно лишено от въображение. Не знаеше как да лъже.

Ото подозрително огледа голите стени на мазето.

— Има ли някой тук? Кой зи играе на шикалки з мен?

За щастие не последва отговор.

Тъмна светлина. Ох… Имаше всякакви теории за тъмната светлина…

— Ото!

Той вдигна глава, пъхайки снимката в джоба си.

— Да, гозподин Уилям?

— Събери си нещата и ела с мен! Лорд Ветинари е убил някого! Ъ-ъ… така се говори — поправи се Уилям. — И не може да е вярно.

Понякога Уилям си представяше цялото население на Анкх-Морпорк като тълпа, която само чака повод. През повечето време беше пръсната рехаво из целия град като огромна амеба. Но случеше ли се нещо, незабавно се събираше около мястото, досущ като едноклетъчно около храна, и улиците се препълваха с хора.

Сега гъмжилото растеше пред портата на двореца. Наглед множеството се събираше хаотично. Към групичката се присъединяваха поредните минувачи и тълпата нарастваше, придобиваше все по-сложна структура. Спираха каруци и колесници, за да научат возещите се в тях какво става. Невидимият звяр набираше мощ.

Този път Градската стража, а не дворцовата пазеше пред портата. И това беше първото затруднение.

— Защо зпираме? — не разбра Ото.

— Онзи пред портата е сержант Детритус — посочи Уилям.

— Аха, трол. Много за тъпи — сподели преценката си Ото.

— Но е трудно да ги залъжеш. Опасявам се, че ще бъда принуден да прибягна до истината.

— И защо зе надявате да узпеете?

— Той е полицай. Истината обикновено ги обърква. Не я чуват често.

Едрият трол ги наблюдаваше безстрастно, докато крачеха към него. Най-уместният за един полицай поглед. Нищо не издаваше, но натякваше безмълвно: „Виждам те и чакам кога ще сгазиш лука.“

— Добро утро, сержант — поздрави Уилям.

Кимането на трола подсказваше, че е готов да допусне като хипотеза наличието на утро в момента, а при определени обстоятелства за конкретни лица то вероятно е и добро.