Тери Пратчет - Истината

Спомни си разговорите около масата на закуска. „Няма да им позволят да го напишат във вестника, ако не е вярно, прав ли съм?“

Уилям не беше запален по политиката. Но установи, че напряга неизползвани досега духовни мускули, когато се замисли за „онези“, които „не позволяват“. Защото тази мисъл будеше у него някои спомени.

— Защо не наемем още хора да ни помагат в събирането на новини? — не секваха предложенията на Захариса. — Ами новините от други краища на света? Псевдополис и Куирм, да речем? Стига и да поговорим с хората, които пристигат с дилижансите…

— На джуджетата ще им хареса да научават какво става в Юбервалд и Меден рудник — приглади брадата си Добровръх.

— Дилижансът пътува почти седмица оттам! — възрази Уилям.

— Е, и? Пак са си новини.

— Не бихме ли могли да използваме сигналните кули? — плахо се обади Захариса.

— Семафорите ли?! Да не сте полудяла?! — избухна Уилям. — Страшно е скъпо!

— Какво от това? Нали се тревожехте, че имаме прекалено много пари!

За миг ги освети някакво сияние. Уилям се обърна.

Едно… нещо се бе появило на вратата. Имаше триножник. Също и чифт кльощави крака в черни крачоли зад него, а отгоре му — голяма черна кутия. Ръка в черен ръкав се подаваше иззад кутията и държеше малка поставка, от която се виеше дим.

— Тази зтана добре — съобщи нечий глас откъм задницата на кутията. — Отблязъкът от шлема на джуджето беше толкова хубав, че не зе здържах. Нали тързите иконографизт? Аз зъм Ото Вик.

— О, тъй ли… — промълви Захариса. — А добър ли сте в този занаят?

— В тъмната зтаичка зъм зъщинзки магьозник. И непрекъзнато правя екзперименти — заяви Ото Вик. — Имам пълно оборудване, както и положителна и дейна наглаза!

— Захариса! — прошепна настойчиво Уилям.

— Вероятно бихте могъл да започнете с долар на ден…

— _Захариса!_

— Моля? Какво има?

— Той е вампир!

— Възразявам категорично зрещу такова отношение — не закъсня с отговора и скритият от погледите им Ото. — Толкова е лезно да предположите, че взеки з юбервалдзки акцент е вампир, нали? Има хиляди и хиляди жители на Юбервалд, които не за вампири!

Уилям безцелно махна с ръка, за да се отърси някак от смущението си.

— Добре де, съжалявам, но…

— Но аз впрочем зъм вампир — продължи Ото. — Ако обаче бях влязъл с бодър вопъл: „Здравейте, аз зъм едно мило зладко вампирче!“, какво бихте зи помизлили?

— Щяхме да се шашнем — призна Уилям.

— Пък и обявата ви предполагаше… нали зе зещате, положителна и дейна наглаза. Озвен това вижте какво имам…

Тънка ръка със синкави вени се протегна, стиснала малка лъскава черна лента.

— О, вие сте подписал клетвата?! — въодушеви се Захариса.

— Да, в Зборната зала на Казапзката улица — победоносно потвърди Ото. — Отивам там взяка зедмица за нашите пезнопения и чай з кифлички, но преди взичко заради назърчителните разговори, които отклоняват мизлите ни от темата за телезните течнозти. Вече не зъм някакъв зи глупав змукач!

— Вие какво мислите? — озърна се Уилям към Добровръх.

Джуджето се почеса по носа.

— Вие решавате. Но ако опита някакви трикове с моите момци, ще има дълго да си търси краката. За каква клетва си приказвате?

— На Юбервалдското въздържателско движение — обясни Захариса. — Когато някой вампир се закълне и удостовери с подпис, че се отказва напълно от човешката кръв…

Ото потръпна.

— Предпочитаме да казваме „онази дума з «к»“…

— Добре, нека да е думата с „к“ — поправи се Захариса. — Движението набира голяма популярност. Знаят, че това е единственият им шанс.

— Е… така да бъде — смънка Уилям. Вампирите го лишаваха от спокойствие, но след всичко чуто да откаже на новодошлия щеше да е като ритник по дружелюбно кученце. — Имате ли нещо против да си разположите нещата в мазето?

— Мазе? — зарадва се Ото. — Върхът!

Уилям се върна зад бюрото си. Първо дойдоха джуджетата, мислеше си. Жителите на града ги обиждаха заради усърдието и ръста им, но те се снишаваха 4 4 Не им беше трудно, както изтъкваха някои заядливци. и преуспяваха. После дойдоха троловете, които никой не тормозеше излишно, защото хората рядко мятат камъни по високи два метра и половина същества, които могат да мятат цели скални късове. След време и зомбитата изскочиха от ковчезите. Неколцина върколака се промъкнаха крадешком. Гномовете бързо си намериха мястото въпреки лошото начало, защото бяха корави и още по-зле реагираха на обиди от троловете. Тролът поне не може да се покатери в крачола, за да ти счупи коляното. Май не оставаха много разумни раси, които да не са се настанили в града.