Тери Пратчет - Истината

— Можеш ли да пишеш или да правиш снимки? — провери Уилям с мъченическа гримаса.

— Не, шефе. Ама мога да вдигам тежко. И да свирукам песнички.

— Това е… чудесна дарба, но ми се струва, че…

Вратата се отвори с трясък и нахлу плещест мъж с кожени дрехи, който вдъхновено размахваше бойна брадва.

— Нямате право да пишете такива неща за мен във вестника! — сопна се, тикайки острието под носа на Уилям.

— Кой сте вие?

— Брезок Варварина съм. И ей сегинка ще те…

Мозъкът превключва на шеста скорост, когато вижда опасността да бъде съсечен.

— О, щом имате оплакване — подхвана Уилям, — трябва да го отнесете до редактора по жалбите, обезглавяванията и боя с камшик. Да ви го представя — господин Скалата.

— Аз съм, да знаеш — избумтя тролът весело.

Отпусна ръка върху рамото на Брезок. Побраха се само три от пръстите му. Мъжът с брадвата се омърлуши.

— А бе… само… исках да ви река… — заговори бавно и внимателно, — че сте написали как съм халосал някого си с маса. Нивгаш не е било тъй. За какъв ще ме помислят хората, ако четат как размахвам маси? Какво ще стане с доброто ми име?

— Аха, разбирам.

— Наръгах го с нож. Масата е оръжие за женчовци.

— Непременно ще поместим поправка — увери го Уилям и взе молива си.

— А не може ли да добавите, че отхапах ухото на Гадли Секача? Всички ще хлъцнат. Щото уши не се отхапват лесно.

Когато всички се махнаха, а Скалата се настани на здрав стол пред входа, Уилям и Захариса се спогледаха.

— _Твърде_ странна сутрин — промърмори той.

— Проучих какво става със зимите — похвали се Захариса. — Имало е и нелицензирана кражба от бижутерски магазин на Улицата на хитроумните занаятчии. Отнесли са много сребро.

— Как се добрахте до тази новина?

— Един от калфите ми каза. — Тя се прокашля сдържано. — Той… ами той винаги излиза да си поговорим, когато ме види да минавам по улицата.

— Тъй ли? Чудесно се справяте!

— И докато ви чаках, се сетих за нещо. Помолих Гунила да го набере.

Захариса свенливо подаде един лист над бюрото.

— Така заглавието привлича повече внимание — промълви тя неуверено. — Как ви се струва?

— А за какво е тази плодова салата с листенца и други завъртулки? — озадачи се Уилям.

Захариса се изчерви.

— Аз ги направих. Така де… Малка любителска гравюра. Помислих, че ще изглежда… нали се сещате, изискано. Ами… не ви ли харесва?

— Много е хубаво — побърза да я увери Уилям. — Много мило… с тези… ъ-ъ, черешки…

— … грозде…

— Да, да, разбира се, исках да кажа грозде. А откъде е цитатът? Много е дълбокомислен, без… ъ-ъ… да казва нещо особено.

— Ами просто цитат — измъкна се Захариса.

Господин Шиш запали цигара и издуха димна струйка в още влажния въздух на избата.

— Слушай, тук май стигнахме до затруднения с общуването — отбеляза той. — Не те караме да научиш наизуст цяла книга или нещо подобно. Само трябва да изгледаш господин Лале, дето стои пред теб. Толкова ли е трудно? Безброй хора го правят без никакво специално обучение.

— Аз май… с-си з-загубих шишето — сподели Чарли.

Кракът му неволно подритна една от няколкото празни бутилки на пода.

— Господин Лале изобщо не е страшен — допълни господин Шиш.

Призна на ум, че изкривява нахално настоящите факти. Партньорът му си бе купил сериозна доза от вещество, за което продавачът се кълнеше, че е „дяволски прах“. Господин Шиш обаче откри подозрителна прилика със стрит меден сулфат. Явно прахът реагираше така с химикалите в „скалотръса“, който господин Лале изсмърка вместо следобедна закуска, че придаде на единия му синус електрически заряд. Дясното му око се въртеше бавно, а от космите в носа му изскачаха искри.

— Погледни, де — подкани господин Шиш. — Страшен ли ти се вижда? Помни, че ти си лорд Ветинари. Схвана ли? Няма да търпиш глупости от някакъв си пазач. Ако ти се репчи, ти само ще го изгледаш.

— Ей тъй — даде пример господин Лале, а половината му лице ту просветваше, ту потъмняваше.

Чарли се отдръпна.

— Е, не точно така — призна господин Шиш. — Но горе-долу това е.

— Не искам повече да го правя! — изхленчи Чарли.

— Десет хиляди долара — напомни господин Шиш. — Много пари.

— Чувал съм за този Ветинари — оплака се Чарли. — Ако нещо се обърка, ще ме хвърли в ямата със скорпионите!

Господин Шиш разпери ръце добродушно.

— Е, от мен да знаеш, че ямата със скорпионите не е толкова гадна, колкото разправят.

— Тя си е …ан пикник в сравнение с мен — избоботи господин Лале и носът му проблесна.