Тери Пратчет - Истината

Артър го сграбчи.

— А, това си е моето място. Намери си друго.

— Казахте, че скачането не е квалифицирана работа — смотолеви Уилям, вторачен в страницата на бележника, а светът се въртеше полека наоколо. — Вие с какво се занимавахте, господин Маниак?

— Ремонт на комини и кули.

— _Артър, я да слизаш долу на секундата!_

— Ох, божке, отишли са да домъкнат половинката! — изстена Артър.

— _Стражник Фидимънт тука ми разправя, че ти…_ — далечното розово лице на госпожа Маниак се обърна за миг да изслуша стоящия до нея стражник — …пречиш на ко-мер-си-ал-но-то добруване на града, стар глупако!

— С половинката не може да се спори — промърмори Артър и се озърна неловко към Уилям.

— _После ще ти съдера задника от бой, тъпако! Веднага да се смъкваш долу, че ще ти дам да се разбереш!_

— Три години брачно щастие — весело сподели Артър, докато махаше на фигурката долу. — И следващите трийсет и две не бяха за изхвърляне. Ама тя тъй и не се научи да готви зеле на фурна.

— Нима? — изфъфли Уилям и като насън политна напред.

Събуди се на земята, както очакваше, но все още имаше триизмерна форма, което го изненада. Осъзна, че не е мъртъв. Една от причините беше надвесеното лице на ефрейтор Нобс от Стражата. Уилям се придържаше към убеждението, че животът му е сравнително безупречен, и не би очаквал след смъртта си да срещне създание с лицето на ефрейтор Нобс — най-лошото нещо, опетнявало някога униформата, ако не се броят следите от чайките.

— А, значи сте добре — леко разочарован установи Ноби.

— Малко съм… замаян — смънка Уилям.

— Ако искате, да ви направя изкуствено дишане — предложи Ноби.

Без да се допитват до волята на притежателя си, всевъзможни мускули в тялото на Уилям се сгърчиха и го изправиха толкова мощно, че за миг отлепиха подметките му от калдъръма.

— Вече съм кукуряк! — кресна той.

— Ама ние карахме курс в Участъка и още не съм имал случай да си изпробвам уменията…

— Здрав съм като дъбова талпа! — изквича Уилям.

— … тренирам само на ръката си…

— По-добре не съм бил през живота си!

— Дъртият Артър Маниак все ги върши такива — обясни стражникът. — Крънка пари за тютюнец. Ама всички му ръкопляскаха, когато ви свали оттам. Да му се чуди човек, че и на тия години се катери като котка по улуците.

— Наистина ли?…

Уилям се почувства странно кух.

— Страхотна гледка беше, като се издрайфахте. Ами че то си е същински фонтан от четвъртия етаж. Що нямаше някой с иконограф наблизо…

— Трябва да бързам! — изхленчи Уилям.

„Май полудявам — каза си, докато подтичваше по Бляскавата улица. — Защо го направих, по дяволите? Дори не беше моя работа… Само че вече тъкмо това ми е работата.“

Господин Лале се оригна.

— Сега какво ще правим?

Господин Шиш се бе сдобил с карта на града и я разучаваше.

— Господин Лале, ние не сме като ония старомодни биячи. Ние се учим. И то бързо.

— Та какво ще правим сега? — повтори господин Лале, но рано или късно щеше да навакса с осмислянето на положението.

— Ами ето какво — ще си направим малка застраховка. Хич не ми е по нрава някакъв си адвокат да притежава цялата тая мръсотия за нас. А… видях къде е. От другата страна на Университета.

— Магии ли ще си купуваме? — уточни господин Лале.

— Не в буквалния смисъл.

— Нали уж каза, че тоя град бил …ана дупка?

— Има си и добрите страни.

Господин Лале се ухили.

— Прав си, да знаеш. Ще ми се веднага да се отбия пак в …ания Музей на античността!

— По-кротко, господин Лале. Първо работата, после удоволствията.

— Ама аз искам да разгледам всички …ани експонати!

— По-късно. Не можеш ли да почакаш двайсетина минути, без да се палиш толкова?

Картата ги отведе в Тавматологичния парк, в посока към Главината спрямо Невидимия университет. Беше толкова нов, че модерните сгради с плоски покриви, спечелили няколко награди от Гилдията на архитектите, още не бяха протекли и не започваха да ръсят черчевета при първия полъх.

Личеше старанието местността да бъде разкрасена с дървета и трева, но тъй като заемаше отчасти стария район на „движимата недвижимост“, не всичко се развиваше според очакванията. Хилядолетия наред тук беше бунището на Университета. Под чимовете имаше не само оглозгани овнешки кости и продънени магии. На всяка карта за тавмичното замърсяване „движимата недвижимост“ щеше да бъде отбелязана с множество гъсти концентрични кръгове.