Тери Пратчет - Истината

— Господине, за мен всеки клиент е един-единствен.

— А имаш ли горчица?

— Хората я наричат горчица — увлече се Диблър, — но аз…

— Аз обичам …аната горчица — заяви господин Лале.

— … я наричам великолепна горчица! — довърши Диблър, без да се запъне.

— Ще вземем две — съобщи господин Шиш, без да подаде пари.

— За моя сметка! — тутакси прояви щедрост Диблър, зашемети две наденички, пъхна ги в хлебчета и ги подаде.

Взе ги господин Лале, който прибра и гърненцето с горчицата.

Диблър ги проследи с поглед. В Анкх-Морпорк рядко се срещаха хора, които да говорят с толкова многоточия в изреченията.

Пред голяма сграда на улица „Желан сапун“ се бе събрала многолюдна тълпа и спрелите каруци вече се проточваха чак до Широката улица. Уилям помисли, че щом има тълпа, някой трябва да опише причината за струпването й.

В този случай не беше трудно да се установи причината. Един мъж стоеше на тесния перваз на четвъртия етаж, опрял гръб до стената, и зяпаше изцъклено надолу.

Гъмжилото се опитваше да му помогне. Здравите анкх-морпоркски традиции не допускаха да разубеждават някого, взел такова решение. В края на краищата живееха в свободен град, нали? Затова пък се чувстваха свободни да дават на човека всякакви други съвети.

— Ей, доста по-добре е да се качиш на Гилдията на крадците! — кресна един мъж. — Цели шест етажа, а после се разпльокваш върху солидно настлан калдъръм! Ще си пръснеш черепа от първия път!

— Бива си го калдъръма и около двореца — подсказа стоящият до него.

— Няма спор — веднага се съгласи първият. — Ама нали Патрицият ще го затрие, ако понечи да скочи оттам?

— И к’во толкоз, нали му е все едно?

— Всичко опира до стила, мой човек!

— Кулата на Занаята си я бива — убедено заяви една жена. — Почти деветстотин стъпки. И изгледът е чудесен.

— Вярно, само че имаш и много време да си мислиш за разни неща. Докато падаш, де. Май не е най-доброто време за размисъл.

— Ей, имам цяла каруца със скариди и ако още ме бавите, ще вземат да си отидат вкъщи — изпъшка един колар. — Тоя що не скочи най-сетне?

— Умува. Решителна крачка в живота, тъй да се каже.

Човекът на перваза предпазливо обърна глава, когато чу тътрене наблизо. Уилям се плъзгаше с хълбока напред към него, като усилено се стараеше да не погледне надолу.

— Добрутро. Дойде да ме забълбукваш, за да не скоча, а?

— Аз… такова… — Уилям много сериозно се опитваше да не свежда поглед. А отдолу первазът му се стори далеч по-широк. Вече съжаляваше. — Изобщо не би ми хрумнало…

— Готов съм да изслушам всеки довод.

— Да, да… Ъ-ъ… Бихте ли ми казал името и адреса си?

Уилям вече установяваше, че тук духа неочакван гаден ветрец, налитащ на коварни повеи около покривите. Листата на бележника му шумоляха.

— Защо?

— Ъ-ъ… Защото паднете ли от такава височина на твърдата настилка, ще ви е трудничко тогава да ми кажете тези данни — смънка Уилям, като се стараеше да не диша дълбоко. — Щом ще описвам случката във вестника, ще бъде по-убедително, ако съобщя кой сте бил.

— Какъв вестник?

Уилям извади екземпляр на „Вестника“ от джоба си и безмълвно го подаде на човека, който седна на перваза и се зачете. Устните му мърдаха, а краката му се полюшваха в празното пространство.

— Значи тука пишете какво става? — пожела да се увери накрая. — Нещо като градските викачи, ама на хартия?

— Правилно. Та как се казвахте все пак?

— Защо пък „как се казвахте“?

— Е, то си е… ясно — унило отвърна Уилям. Махна с ръка към пустотата и замалко не загуби равновесие. — Щом сте решил да…

— Артър Маниак.

— И къде живеехте, Артър?

— На Дърдорковска алея.

— Какво работехте?

— Ето, пак почнахте с това минало време… А хората от Стражата обикновено ми поднасят чаша чай, да знаете.

В главата на Уилям сякаш звънна тревожна камбанка.

— Вие… скачате честичко може би?

— Изпълнявам само трудната част.

— И коя е тя?

— Катеренето. Очевидно е, че пропускам скачането. Не е квалифицирана работа. Аз съм специалист по зова за помощ.

Уилям се мъчеше да впие пръсти в гладката стена.

— И каква помощ по-точно?…

— Бихте ли понесли двадесет долара?

— Иначе скачате, така ли?

— А, не в буквалния смисъл, би трябвало да сте се досетил. Не докрай. Но ще продължа със заплахите да скоча, ако схващате намека.

Зданието вече изглеждаше много по-високо, отколкото преди броени минути. А хората долу се смаляваха. Уилям все пак виждаше лицата им. Там бяха и Дъртия Гнусен Рон с мърлявото си куче, и останалите от тайфата, защото изпитваха свръхестествено привличане към импровизирания градски театър. Виждаха се и върволици от каруци, парализирали движението в половината град. Усещаше как коленете му омекват…