Тери Пратчет - Истината

— Ъ-ъ… тъй ли?

— Дядо ми казва, че това е най-дългата и студена зима в живота му.

— Е, и?

— Ами той е вече осемдесетгодишен. Видял е много зими.

— Аха…

— И снощи годишният конкурс на Кръжока по пекарство и цветарство в квартал „Кукличките“ е бил прекъснат, защото масата със сладкишите била преобърната. Научих всичко от секретарката на кръжока и го записах.

— Нима? Ъ-ъ… А според вас това интересно ли е?

Тя му връчи лист, откъснат от евтина тетрадка. Уилям се зачете.

„Годишният конкурс на Кръжока по пекарство и цветарство в квартал «Кукличките» бе проведен в читалнята на улица «Мощно лоби» под председателството на г-жа Х. Речна. Тя приветства всички членове на кръжока с добре дошли и изрази задоволството си от представените многобройни експонати. Бяха присъдени награди както следва…“

Уилям плъзна поглед по подробния списък с имена и награди.

— „Образец в стъкленица“ ли? — сепна се по едно време.

— Отнася се за конкурса за далии — обясни Захариса.

Уилям старателно дописа думата „далия“ и продължи нататък с предпазливостта на пътешественик в джунглата, който не знае какъв екзотичен звяр може да му се нахвърли от гъсталака.

Стигна до края на историята:

„Но общото добро настроение помръкна, когато един гол мъж, преследван по петите от Стражата, нахлу през прозореца и профуча през стаята, събаряйки всичко по пътя си, преди да бъде заловен. Срещата бе закрита в девет часа вечерта. Г-жа Речна благодари на всички членове.“

— Какво ще кажете? — с намек за нервност попита Захариса.

— Знаете ли — някак разсеяно подхвана Уилям, — струва ми се, че е твърде вероятно вашият текст да не подлежи на никакво подобрение. А според вас… кое е най-интересното в тази среща?

Тя притисна длан към устата си от притеснение.

— Ох, как забравих! Госпожа Похвална спечели първа награда за своя пандишпанен сладкиш! А предишните шест години винаги са я класирали на второ място.

Уилям се вторачи в стената.

— Браво на вас. Бих вмъкнал и това в текста на ваше място. Но ако отскочите до участъка на Стражата в „Кукличките“ и ги поразпитате за голия мъж…

— В никакъв случай! Почтените жени нямат за какво да говорят със Стражата!

— Исках да кажа, че ще попитате само защо са го преследвали.

— Но защо?

Уилям се помъчи да облече в думи смътната си идея.

— Хората биха искали да знаят.

— А от Стражата няма ли да ми се разсърдят, че питам?

— Е, нали са нашата Стража. Не виждам за какво биха се сърдили. А и дали не бихте могла да намерите хора на по-преклонна възраст и да ги попитате за времето? Кой е най-възрастният жител на града?

— Не знам. Сигурно някой от магьосниците.

— Защо не отидете в Университета да го попитате помни ли по-студени зими от тази?

— Тук ли пишете разни неща? — подвикна глас откъм вратата.

Гласът принадлежеше на дребосък със сияещо червендалесто лице, който сякаш току-що бе чул най-новия пиперлив виц.

— Питам, щото отгледах ей тоя морков и ми се вижда, че е с доста любопитна форма. Е? На какво ви прилича, а? Голям майтап, а? Занесох го в кръчмата и момчетата се натръшкаха от кикот. Разправят, че трябвало да го има във вестника!

Тикаше моркова под носовете им. Наистина имаше любопитна форма. И лицето на Уилям се сдоби с любопитен оттенък на червеното.

— Ама че странен морков — отбеляза критично Захариса. — Вие как мислите, господин Дьо Слов?

— Ъ-ъ… ами… защо не отидете в Университета? А аз ще се разбера с този… господин — смотолеви Уилям, когато си възвърна властта над езика.

— Жена ми не спира да се смее!

— Какъв късметлия сте — сериозно отбеляза Уилям.

— Жалко, че нямате картинки във вестника, нали?

— Така е, но и без това съм загазил — сподели Уилям и разтвори бележника си.

Когато се отърва от мъжа и смешния му зеленчук, Уилям се премести при печатарите. Джуджетата се бяха събрали около капак в пода.

— Помпата пак замръзна — подхвърли през рамо Добровръх. — Не мога да смесвам мастилото. Оня Сиренко каза, че някъде долу имало кладенец…

Някой викна откъм мазето и още две джуджета слязоха по стъпалата.

— Можете ли да се сетите за някаква причина да поместя това във вестника? — Уилям връчи на джуджето репортажа на Захариса за Кръжока по пекарство и цветарство. — Малко е… скучновато…

Гунила старателно прочете текста.

— Има тъкмо седемдесет и три причини — оповести накрая. — Щото преброих седемдесет и три имена. Мисля си, че на хората ще им хареса да си видят имената във вестника.