Тери Пратчет - Истината

— Както желаете. Пристъпете в кръга, моля.

— Как пък не, …ан клавесин — мърмореше под носа си господин Лале.

Членовете на Новата фирма застанаха пред скритите погледи на хората в креслата.

Ето какво се виждаше.

Господин Шиш беше нисичък и строен, а главата му имаше размери над допустимите за такъв ръст. След думата „плъх“ следващите, за които подсещаше външността му, бяха „стегнат“ и „жилав“. Пиеше оскъдно, внимаваше какво яде и смяташе тялото си, макар и леко деформирано, за храм. Прекаляваше с разните масла по косата си и я разресваше на път в средата по начин, който беше на мода преди двайсетина години. И черният му костюм се отличаваше с излишна лъскавина. Очичките му шареха неуморно и попиваха всичко наоколо.

Очите на господин Лале се виждаха трудно заради несъмнената подпухналост около тях, вероятно дължаща се на ненужната настървеност към всичко, което се продава в кесийки. Може би на кесийките се дължаха и забележимите петна по кожата му, както и дебелите изпъкнали вени на челото. Но господин Лале поначало беше с тежко телосложение и сякаш се канеше да пръсне дрехите си по шевовете. Въпреки художествените си наклонности приличаше на борец, който не е успял в кариерата, защото се е провалил на теста за интелигентност. Ако и неговото тяло можеше да се смята за храм, несъмнено беше от онзи вид, в чиито подземия вършат странни неща с животни. А ако изобщо поглеждаше какво яде, само проверяваше дали не се гърчи в чинията.

В обитателите на няколко от креслата се прокраднаха съмнения — не дали постъпват правилно (това си беше неоспоримо), а дали е правилен изборът на изпълнители. Все пак господин Лале изглеждаше безопасен колкото варел с лой до запален факел.

— Кога ще бъдете готови? — попитаха от едно кресло. — И как е днес вашият… подопечен?

— Смятаме, че вторник сутринта е най-доброто време — отговори господин Шиш. — Дотогава ще е толкова готов, колкото е възможно.

— И без никакви смъртни случаи — настояха от друго кресло. — Това е много важно.

— Господин Лале ще бъде кротък като агънце — обеща господин Шиш.

Невидимите погледи отбягваха да се спират на господин Лале, който избра тъкмо този момент да смръкне внушително количество „скалотръс“.

— Хъм, да — изсумтяха в някое от креслата. — Не бива да навредите на негова светлост повече, отколкото се налага. Мъртвият Ветинари може да се окаже по-опасен от живия.

— И на всяка цена трябва да бъдат избягнати неприятностите със Стражата.

— Ъхъ, научихме вече за вашата Стража — подхвърли господин Шиш. — Господин Въртел ни обясни каквото трябва да знаем.

— Командир Ваймс е създал много… пъргава Стража.

— Няма проблеми — заяви господин Шиш.

— И в нея работи върколак.

Фонтан от бял прах блъвна във въздуха. Наложи се господин Шиш да потупа колегата си по гърба.

— Значи …ан върколак, а? Да не сте се побъркали?

— Хъм… Господин Шиш, защо вашият партньор говори с многоточия? — озадачиха се в едно кресло.

— Тука май е пълно с …ани луди! — изръмжа господин Лале.

— Господин Лале има говорен недостатък — обясни господин Шиш. — Върколак?… Благодаря, че ни уведомихте. Тръгнат ли по следа, по-страшни са и от вампирите! Това ви е известно, предполагам.

— Препоръчаха ви като изключително изобретателни хора.

— _Скъпи_ изобретателни хора — любезно уточни господин Шиш.

Въздишка откъм едно кресло.

— Няма друг вид. Добре, много добре. Господин Въртел ще обсъди въпроса с вас.

— Ъхъ, ама те имат такова обоняние, че просто да не повярваш — намеси се господин Лале. — Никой …ан труп няма полза от пари.

— Да сте ни подготвили още изненади? — осведоми се господин Шиш. — Научихме, че стражниците ви са много опърничави и сред тях има върколак. Нещо друго? В Стражата да не работят и тролове?

— О, да. Неколцина. И джуджета. И зомбита.

— _В Градската стража?!_ Що за град управлявате вие?

— Ние не управляваме града — напомни някой от седящите в креслата.

— Но не ни е безразлично как други се справят с това — допълниха откъм съседното кресло.

— Аха, правилно — сговорчиво изрече господин Шиш. — Не съм забравил. Вие сте загрижени граждани.

Добре познаваше загрижените граждани. Където и да ги срещнеше, сякаш говореха един и същ собствен език, в който „традиционни ценности“ означаваше „време е да обесим някого“. Това не го притесняваше, стига да не се отнасяше лично за него, но никога не беше излишно да вникне в подбудите на работодателите си.