Тери Пратчет - Истината

— Ъ-ъ… — Отчаяно хрумване халоса Уилям доста по-силно от ръката й. — Права сте. Бихте ли желала… ъ-ъ… да направите официално изявление? Сещате ли се? «Ние сме вбесени!» — сподели говорителят… тоест говорителката на Гилдията на гравьорите“?

— И защо да го правя? — наежи се недоверчиво тя.

— Ами ужасно ми липсват неща, с които да запълня следващия брой — окаяно си призна Уилям. — Не искате ли да ми помагате? Мога да ви давам по… по двадесет пенса на всяка новина, а и пет на ден няма да са ми излишни.

Захариса отвори уста да се сопне, но пресметливостта надделя.

— Значи по един долар на ден?

— Дори повече, ако са хубави и дълги — развихри се Уилям.

— За вашето листче с вести ли?

— Да.

— Цял долар?

— Да.

Тя впи недоверчив поглед в него.

— Не можете да ми плащате толкова, нали? Чух, че изкарвате по трийсетина долара месечно. Казахте на дядо.

— Положението се промени сериозно. Още не съм проумял всичко, честно казано.

Продължаваше да го гледа със съмнение, но вроденият анкх-морпоркски интерес към далечната перспектива за спечелване на един долар окончателно наклони везните.

— Е, чувам това-онова… И… ще трябва само да записвам нещата, нали? Предполагам, че е подходяща работа за една дама? На практика дори е културна дейност.

— Ами… Горе-долу.

— Няма да върша нищо… неподобаващо.

— О, сигурен съм, че е съвсем прилично занимание.

— И от гилдията не могат да възразят, нали? В края на краищата вие вършите същото от години…

— Аз съм си аз — вдигна рамене Уилям. — А ако в гилдията не са доволни, нека отидат да се разберат с Патриция.

— Е… Добре тогава… Щом сте уверен, че това е приемлива работа за една млада дама…

— В такъв случай елате утре в печатарската работилница — реши той. — Мисля, че ще можем да направим още един вестникарски лист след два-три дни.

Това беше бална зала, все още разкошна с червеното и златното наоколо, но някак задушна в сумрака и призрачна с увитите в марля полилеи. Пламъчетата на свещите в средата се отразяваха мъждукащо в огледалата по стените. Някога тези огледала несъмнено бяха придавали бляскав вид на залата, но с годините чудновата патина бе плъзнала по тях и сега отразените светлинки приличаха на подводни твари в гъсталак от водорасли.

Господин Шиш измина половината път, преди да се сети, че чува звука само от своите крачки. Господин Лале бе свърнал в здрача и дърпаше покривалото от нещо, изтикано до стената.

— Да ме …ат — мърмореше партньорът му. — Ами че това си е …ано съкровище! Знаех си аз. Истински …ан Интаглио Ернесто отгоре на всичко. Виждаш ли тези седефени орнаменти?

— Господин Лале, сега не е времето да…

— Изработил е само шест през живота си. О, не! Дори не са го поддържали настроен, да ги …ат!

— По дяволите, трябва да се държим професионално…

— Може би тази вещ би допаднала на вашия колега като подарък? — изрече някой откъм средата на залата.

Около кръга от запалени свещи имаше половин дузина кресла. Бяха в старомоден стил и облегалките за главата и ръцете образуваха дълбока кожена дъга, вероятно предназначена да пази седящите от течения, но в момента им осигуряваше удобна допълнителна сянка.

Господин Шиш вече бе влизал тук. Одобряваше взетите мерки. Застаналият насред кръга от свещи не можеше да различи хората в креслата, но самият той се виждаше прекрасно.

Сега пък го осени мисълта, че и седящите наоколо не биха могли да виждат добре обитателите на останалите кресла.

Господин Шиш беше плъх. Пръв би одобрил такова описание на особата си. Плъховете притежават множество похвални достойнства. Тази подредба бе измислена от човек, който мислеше като него.

Откъм едно кресло се чу:

— Вашият приятел господин Глухарче…

— Лале — поправи говорещия господин Шиш.

— Вашият приятел господин Лале би ли желал този клавесин да стане част от заплащането ви?

— Не е …ан клавесин, а …ан виргинал, и то от ранните образци! — изръмжа господин Лале. — По една …ана струна за всеки тон вместо две! И е наречен виргинал, защото инструментът е бил предназначен за …ани млади девойки!

— Нима? — учуди се обитателят на друго кресло. — Аз пък мислех, че е един вид старо пиано!

— Инструмент, на който девойките само са свирели — находчиво уточни господин Шиш. — А господин Лале не колекционира произведения на изкуството, той само им се… радва. Ще получим заплащането си в скъпоценни камъни съгласно договора.