Тери Пратчет - Истината

После господин Лале изтрополи тежко към гоблените, впусна се в пламенна лекция за различните видове тъкане и станове, разплака се пред особено изящна сцена с пищна зеленина, а накрая доказа, че най-ценният експонат на галерията — гоблен от тринадесети век, създаден в Сто Лат, не може да е на повече от сто години. «Виждаш ли го …аното алено ей тук, а? Няма начин по онуй време да са имали такава …ана боя. А… това пък какво е? Гърненце за балсамиране от династията П’джи Су на Ахатовата империя ли? Господине, някой жестоко ви е изпързалял. Ами че глазурата му е същински боклук!»

Беше смайващо и господин Шиш толкова се увлече, че едва не забрави да пъхне в джобовете си някои по-дребни скъпоценности. Но всъщност вече се бе запознал с отношението на господин Лале към изкуството. Когато се случваше да подпалят някоя къща, господин Лале първо се грижеше всички наистина уникални творби да бъдат изнесени, макар че така губеха време, за да вържат обитателите на къщата за леглата им. Някъде под грубите белези, в самата сърцевина на разтърсващата ярост се криеше душата на истински ценител с безпогрешен усет към прекрасното. Не беше качество, което очакваш да откриеш у човек, смъркащ усърдно ароматни соли за вана.

Голямата двукрила врата в отсрещния край на стаята се отвори и зад нея зейна сумрачно пространство.

— Господин Лале… — обади се господин Шиш.

Партньорът му се откъсна от старателния оглед на масичка, вероятно сътворена от школата Тапаси. Имаше великолепни инкрустации с десетки различни …ани цветни лакове.

— Ъ?

— Време е пак да се срещнем със сегашните ни шефове — напомни господин Шиш.

Уилям се канеше да напусне завинаги малкия си офис, но някой почука на вратата.

Открехна я предпазливо, обаче посетителят я избута докрай.

— Ах, вие, черен неблагодарнико!

Не беше приятно да чуе подобно мнение за себе си, особено от устата на млада дама. Пък и тя изрече простичката дума «неблагодарник» така, че в устата на господин Лале би се наложило да я заменим с многоточие.

Уилям бе виждал Захариса Крипслок и преди — момичето обикновено помагаше на дядо си в тясната му работилница. Никога не й бе отделял повече внимание. Не му изглеждаше кой знае колко привлекателна, но не беше и грозновата. Най-обикновено момиче с престилка, което върши леко префърцунени неща някъде в ъгъла, например бърше небрежно праха или полива цветята. Доколкото изобщо имаше някакво мнение за нея, Уилям смяташе, че тя страда от избуяло в неподходяща среда благородство. Захариса май вярваше, че безукорната учтивост може да замени добрия произход.

Сега я виждаше несравнимо по-добре, преди всичко защото тя решително настъпваше към него. С лекото главозамайване, присъщо на хората, които са уверени в скорошната си смърт, той осъзна, че Захариса всъщност е много хубава, макар и от гледната точка на няколко последователни столетия. С годините представите за красотата се променят. Преди два века очите й биха накарали великия художник Каравати да си захапе конвулсивно четката. Преди три века скулпторът Мовез само би погледнал брадичката й и би изтървал длетото си. Преди хиляда години ефебианските поети биха установили единодушно, че заради очертанията на носа й би потеглил на дълго плаване флот от поне четирийсетина кораба. Имаше и чудесни уши по средновековните мерки.

Дланта й обаче беше съвсем съвременна и зашлеви на Уилям звънка плесница.

— Тези двадесет долара на месец бяха почти всичко, което имахме!

— Извинете, не разбрах…

— Признавам, той не работи бързо, но навремето е бил един от най-способните гравьори!

— О… да. Ъ-ъ…

Уилям внезапно си припомни колко е гузен спрямо господин Крипслок.

— А вие му отнехте прехраната, без да ви мигне окото!

— Не съм искал! Джуджетата… Просто се случи!

— Вече за тях ли работите?

— В известен смисъл… по-скоро съвместно с тях…

— А ние да гладуваме, така ли?

Захариса стоеше пред него и дишаше развълнувано. Имаше прекрасно очертани други телесни особености, които никога не излизат от мода и са ценени в което и да било столетие. Явно тя вярваше, че строгите старовремски рокли ги прикриват. И грешеше.

— Вижте какво, не мога да се измъкна — подхвана Уилям, който напразно се опитваше да не я зяпа. — Искам да кажа, че вече се оплетох с джуджетата. Лорд Ветинари се изрази твърде… недвусмислено. И изведнъж всичко се обърка…

— Ясно ли ви е, че Гилдията на гравьорите ще побеснее? — тросна се момичето.