Тери Пратчет - Истината

— Твоят човек тук разправя, че си от ония духчета, които повтарят всичко чуто — натърти господин Шиш.

— Да, Въведете Името Си Тук, господине.

— И нищо ли не си измисляш?

— Не могат — изпъшка магьосникът. — Нямат никакво въображение.

— Значи ако някой го чуе да повтаря, ще знае, че то казва истината?

— Не може да има съмнение.

— Май точно това търсехме — сподели господин Шиш.

— Как смятате да платите? — дръзна да попита магьосникът.

Господин Шиш щракна с пръсти. Господин Лале се изпъчи, изопна рамене и сви юмруци като две торби с розови лешници.

— Преди да си приказваме за …аното плащане — подхвана той, — искам да го видя оня, дето е измислил …аната гаранция.

Мястото, което Уилям по принуда смяташе за своя нов офис, се бе променило видимо. Остатъците от пералнята, разчленените дървени кончета и другите боклуци ги нямаше, а посред преградената стаичка се мъдреха две опрени едно до друго бюра. Бяха възстари и очукани, а за да не се клатушкат, имаха нужда от — противно на всякакъв здрав разум — картончета, пъхнати и под четирите крачета.

— Взех ги от магазина за вехтории отсреща — неспокойно обясни Захариса. — Изобщо не бяха скъпи.

— Личи си. Ъ-ъ… Госпожице Крипслок… Мислех си за нещо… Вашият дядо може да гравира снимка, нали?

— Разбира се. А вие защо целият сте окалян?

— Ако се сдобием с иконограф и се научим да правим снимки — продължи Уилям, пускайки въпроса й покрай ушите си, — той може ли да гравира каквото е нарисувало духчето?

— Предполагам.

— А вие познавате ли добри майстори на иконографа в нашия град?

— Мога да поразпитам. Какво ви се случи?

— О, един заплашваше да се самоубие на улица „Желан сапун“.

— И стана ли новина от това? — Захариса се стресна от собствените си думи. — Тоест… ясно е, че не бих искала никой да умре, но… имаме много място за запълване…

— Май ще успея да изстискам нещо от случката. Той… ъ-ъ, спаси живота на човека, който се качи при него да го разубеждава.

— Каква смелост! А научихте ли името на човека, който се качи при него?

— Хъм… Не. Остана си тайнствен непознат.

— Е, все пак е нещо. Отвън чакат разни хора, искат да говорят с вас. — Захариса заби нос в бележничето си. — Един мъж си загубил часовника, едно зомби… май не проумях какво иска… Един трол си търси работа, дойде и някакъв човек с оплакване — не му харесала историята за сбиването в „Кърпеният барабан“ и гори от желание да ви обезглави.

— Олеле… Добре, един по един…

С мъжа, останал без часовник, беше лесно.

— От ония, новите, с пружинки — обясни съкрушено. — Подарък от баща ми. Цяла седмица го търся!

— Но ние не се…

— Ако напишете във вестника, че съм го загубил, може някой да го е намерил и така да научи на кого да го върне — промълви мъжът с необоснован оптимизъм. — И ще ви платя шест пенса за безпокойството.

Парите са си пари, ако ще и да са шест пенса. Уилям записа по-важните данни, свързани с часовника.

Зомбито обаче го поизмъчи. Първо, беше сиво, тук-там зеленясваше и миришеше силно на хиацинтов лосион. Някои по-съвременни зомбита започваха да се досещат, че шансовете им да си намерят приятели в новото битие нарастват много, ако миришат на хиацинти, а не просто миришат…

— Хората искат да знаят за мъртъвците — заяви зомбито.

Казваше се господин Бенди и произнасяше името така, че „господин“ ставаше неразделна част от него.

— Наистина ли?

— Да — натърти господин Бенди. — И мъртъвците могат да бъдат изключително интересни. Очаквам, че хората с голямо любопитство ще четат новини за мъртъвците.

— За некролози ли говорите?

— Ами да, предполагам. Бих могъл да ги пиша занимателно.

— Добре. Значи ще получавате по двадесет пенса за всеки.

Господин Бенди кимна, макар да се долавяше, че би ги писал и безплатно. Подаде на Уилям пожълтял крехък свитък.

— Ето ви един от по-любопитните за начало.

— О… Чий е некрологът?

— Моят. Много е интересен. Особено в онази част за смъртта ми.

След това влезе тролът. За разлика от повечето тролове, които покриваха телата си само колкото да задоволят загадъчните човешки изисквания за приличие, този носеше костюм. Или поне съединени цилиндри от плат с различен диаметър.

— Аз съм Скалата — замънка със сведен поглед. — Шефе, готов съм да се хвана на всякаква работа.

— А каква беше предишната ти работа? — попита Уилям.

— Боксьор, шефе. Ама не ми пасна. Все ме просваха на пода.