Тери Пратчет - Истината

На пода се посипа прах, а насред облачето изпърха черна лентичка.

За миг всички се втрещиха, после Ваймс промърмори:

— Какво става тука, по дяволите?

— Според мен той прекали със светкавицата — предположи Уилям.

Наведе се и с трепереща ръка взе картончето, щръкнало от купчинката останки на покойния Ото Вик.

— „НЕ ИЗПАДАЙТЕ В ПАНИКА“ — прочете на глас. — „Дозкорошният притежател на тази картичка позтрада в дребно произшезтвие. Имате нужда от капка кръв от каквото и да било животно, от лопатка и четка.“

— Е, кухните са ей там — посочи Командирът на Стражата. — Върни му предишния вид. Не ща моите хора да го тъпчат тука.

— Последен въпрос, сър. Желаете ли да напишем, че всеки, който е забелязал нещо подозрително, трябва да ви го съобщи?

— В тоя град ли?! Цялата Стража няма да стигне, за да усмирим опашката от любители на дърдоренето. Само внимавай какво ще напишеш, друго не искам от тебе.

Двамата стражници се отдалечиха, Керът за миг се усмихна посърнало.

Уилям се зае да изстърже грижливо Ото от пода с два листа от бележника си. Сипа праха в торбичката, където иконографистът държеше разни принадлежности на занаята си.

И тогава го осени мисълта, че е сам (засега можеше да не брои Ото) в двореца и има разрешението на Командир Ваймс да е тук. Е, ако „кухните са ей там“ можеше да се тълкува като разрешение. Уилям обаче боравеше изкусно с думите. Казваше истината, но тя невинаги съвпада с искреността.

С торбичката в ръка намери задните стълби и накрая се озова в кухните, където цареше бъркотия.

Прислугата се щураше насам-натам със сащисания вид на хора, които не знаят какво да вършат, но не забравят, че им се плаща да вършат нещо. Уилям се прокрадна към една слугиня, която хлипаше и си бършеше очите с изцапана кърпичка.

— Извинете, госпожице, но имам нужда само от една капчица кръв… Ех, май не избрах най-подходящия момент — добави той нервно, когато момичето избяга с писък.

— Ей, ти какво рече на наш’та Рене? — изръмжа як мъжага, остави настрана поднос с топли питки и се вторачи в него.

— Вие да не сте пекарят? — невинно попита Уилям.

— Що, на какъв ти приличам?

— На приличен човек — тутакси изстреля Уилям.

Погледът срещу него омекна.

— Месар съм впрочем — обясни мъжът. — Пекарят се поболя. Ама ти що разпитваш?

— Командир Ваймс ме прати тук…

Уилям сам се слиса от лекотата, с която истината се превръщаше в почти пълно подобие на лъжа само защото я изричаше по най-удобния начин. Все пак отвори бележника си.

— Аз съм от „Вестника“. Вие…

— От вестника?! — възкликна месарят.

— Ами да. Вие видяхте ли…

— Ха, да знаете, че много се оплескахте с ония щуротии за зимата. Трябваше да напишете, че най-лоша беше зимата през Годината на Мравката. Да ме бяхте попитали. Всичко щях да ви обясня.

— Може ли да науча името ви?

— Сидни Кланси от „Сидни Кланси и Син“, на 39 години, улица „Съмнително прасе“, номер 11, доставчици на най-фина кучешка и котешка храна за достопочтеното гражданство… Що не си записвате?

— Лорд Ветинари да не яде храна за домашни любимци?!

— Както чувам, рядко се случва да яде. Ама доставям месо за кучето му. Само филе. Превъзходно. Продаваме най-висококачествени изделия, магазинът е отворен от шест сутринта до…

— А, за кучето му — отдъхна си Уилям. — Разбрах. Ъ-ъ…

Огледа гъмжилото. Някои от тези хора биха могли да му разкрият нещо, а той се улисваше в разговор с доставчик на кучешка храна. Да, обаче…

— Извинете, ще ми дадете ли мъничко парченце месо?

— За вестника ли?

— Да, в известен смисъл.

Уилям намери закътана ниша встрани от общото вълнение и предпазливо пусна капка кръв от прясната мръвка върху малката сива купчинка.

Прахът изригна във въздуха, превърна се във вихрушка от пъстри петънца и се преобрази в Ото Вик.

— Как зтана знимката? — веднага попита той. — Ох…

— Според мен беше сполучлива — успокои го Уилям. — Но куртката ви…

Част от единия ръкав бе придобила цвета и грапавината на килима, застлан в приемната зала, виждаха се мътночервени и сини шарки.

— Змезил зъм зе с праха по килима — досети се Ото. — Не зе тревожете, чезто зе злучва. — Помириса ръкава. — Виж ти, превъзходна пържола… Благодаря ви!

— Беше кучешка храна — призна правдолюбецът Уилям.

— Кучешка храна ли?

— Именно. Вземете си нещата и да вървим.

— _Кучешка_ храна?!

— Нали сам казахте, че пържолата е превъзходна? Лорд Ветинари се отнася добре с кучето си. И няма защо да се оплаквате. Щом се случва често, по-уместно е да си носите шишенце с кръв за произшествия. Иначе околните ще правят за вас каквото им позволяват обстоятелствата.