Тери Пратчет - Истината

— Какво става тук, по дяволите?!

— Бихме могли да го наречем трудова злополука — предложи Уилям. — Почакайте, май ми остана малко от кучешката храна. Честно казано, трябва да се измисли по-удобен начин…

Измъкна мръвчицата от изцапаната хартийка и колебливо я пусна върху купчинката.

Прахът блъвна нагоре като фонтан и Ото примига.

— Как зтана? Да знимам ли пак? Но този път з обзкурографа!

— Я се разкарайте тозчас! — заповяда джуджето.

— О, моля ви… — Уилям погледна рамото й — … ефрейтор, позволете му да си свърши работата. Дайте му шанс в живота, а? В края на краищата той носи черната лента…

А зад нея Ото вадеше грозната, подобна на тритон твар от буркана.

— Вие двамата да не искате да ви арестувам? Нахълтахте по време на оглед на местопрестъплението!

— А за какво престъпление става дума? — избълва Уилям и отвори бележника си.

— Вън веднага, че ще ви…

— Бау — тихичко промълви Ото.

Земната змиорка изглежда беше доста напрегната. И вследствие на хилядолетна еволюция в среда с интензивна магия освободи за един миг тъма, достатъчна за цяла нощ. Мракът запълни стаята с непрогледна чернилка, украсена като с дантела от синкави и виолетови оттенъци. И на Уилям отново му се стори, че минава през него като водопад. После светлината нахлу обратно.

Джуджето се вторачи яростно в Ото.

— Това беше тъмна светлина, нали?

— А, и вие зте от Юбервалд… — подхвана той щастливо.

— Да. И не очаквах да я зърна тук! Вън!

Те профучаха покрай стреснатия ефрейтор Нобс, спуснаха се по широката стълба и изскочиха в заскрежения двор.

— Ото, не искаш ли да ми кажеш нещо? — настоя Уилям. — Тя май много се ядоса, когато ти направи втората снимка.

— Е, малко е трудно да зе обязни — неловко смънка вампирът.

— Да няма нещо вредно?

— О, не, няма никакво въздействие върху тялото…

— А върху психиката? — натърти Уилям, който твърде често си бе играл с думите, за да не забележи премълчаването.

— Може би зега моментът не е подходящ…

— Вярно. По-късно ще ми обясниш. Преди да опиташ отново този номер, разбрахме ли се?

Докато подтичваха по Ажурната улица, главата на Уилям бръмчеше. Само преди час се чудеше окаяно кои от тъпите писма да пусне във вестника, а светът му изглеждаше що-годе нормален. Но изведнъж се преобърна с главата надолу. Лорд Ветинари уж се опитал да убие някого, това обаче беше пълна глупост, щом жертвата още дишаше. Опитал се да избяга с голяма сума пари, но и това беше нелепо. Уилям изобщо не се затрудняваше да си представи как някой ще си присвои много пари и ще нападне някого с нож в ръка, но щом се помъчеше да натика Патриция в тази картинка, тя се разпадаше. Ами ментата? Кабинетът смърдеше на мента.

Напираха неизброими въпроси. Но погледът на ефрейтора в пола, когато го изгони от кабинета, подсказваше недвусмислено на Уилям, че няма да чуе повече отговори от Стражата.

А във въображението му вече надвисваше подобният на скелет силует на пресата. Все някак трябваше да съчини смислена история, и то веднага…

Щом влезе, натъкна се на бодрия господин Уинтлър.

— Какво ще кажете за тази смешна тиквичка, господин Дьо Слов?

— Защо… не я пъхнете някъде, господин Уинтлър?

— На едно мнение сте с уважаемата ми съпруга.

— Съжалявам, но той упорстваше и те дочака — прошепна Захариса, щом Уилям седна зад бюрото си. — Какво става?

— Ами и аз не знам…

Той впи поглед в драсканиците по страниците на бележника.

— Кого са убили?

— Ъ-ъ… никого… струва ми се…

— Е, поне това е утеха.

Захариса огледа пръснатите по бюрото й листчета.

— Опасявам се, че дойдоха още петима със смешни зеленчуци.

— О…

— Ами да. Честно казано, не бяха чак толкова смешни.

— О…

— Всичките приличаха на… хъм, сещаш се.

— О… Какво?!

— _Сигурно_ се сещаш — изчерви се тя. — На мъжки… хъм, сещаш се.

— О-о…

— Дори нямаше голяма прилика. Тоест човек трябва да поиска да види… хъм, сещаш се… в тях, ако разбираш за какво намеквам.

Уилям се надяваше, че никой не си води бележки за този разговор.

— О-о…

— Но аз записах имената и адресите им за всеки случай — добави Захариса. — Помислих, че може да са ни от полза, ако не ни достига пълнеж за вестника.

— Никога няма да закъсаме чак дотам — веднага възрази Уилям.

— Убеден ли си?

— Абсолютно.

— Може би си прав… — Тя пак огледа разхвърляните хартии. — Тук беше много оживено, докато те нямаше. Хората се трупаха с всякакви новини. Разни неща, които тепърва щели да се случат, загубени кучета, стоки за продан…