Тери Пратчет - Истината

— ПРЕСТАНЕТЕ ДА ЗАПИСВАТЕ ВСИЧКО, КОЕТО КАЗВАМЕ! — изврещя зомбито.

— Господин Добровръх, цялото изречение с главни букви, моля.

Троловете и джуджетата зяпаха Уилям и адвоката. Долавяха, че се води битка, но не виждаха кръв по пода.

— Ото, готов ли си?… — озърна се Уилям.

— Ако джуджетата зе зъберат в по-плътна група… — Вампирът надникна примижал през окуляра. — О, чудезно, ще зе вижда прекразният блязък на тези големи топори… моля троловете да размахат юмруци, точно така… зега взички з широки узмивки…

Потресаващо е как всички се подчиняват на онзи, който е насочил система от лещи към тях. Е, да, опомнят се за частица от секундата, но на него и толкова му стига.

Щрак.

УУУУФ.

— … аааргхаааргхаааргх…

Уилям се добра до падащия иконограф крачка преди господин Въртел, който прояви учудваща бързина за същество, чиито колене наглед изобщо не се сгъват.

— Това е наше — заяви Уилям и здраво прегърна иконографа, а прахът на Ото Вик се слягаше около тях.

— Как възнамерявате да използвате снимката?

— Не съм длъжен да ви давам обяснения. Намирам се в нашата работилница. Не сме ви канили тук.

— Аз обаче дойдох да изясня правен проблем!

— Значи няма нищо лошо да ви снимаме, нали? — троснато попита Уилям. — Но ако мненията ни не съвпадат, ще ви цитираме с удоволствие!

Въртел го изгледа злобно и се върна при групичката до вратата. Уилям го чу да казва:

— Стигнах до обоснования извод, че в този момент трябва да си тръгнем.

— Но нали казахте, че можете… — възмути се Карни и също се вторачи яростно в Уилям.

— _Неопровержимо_ обоснован извод! — прекъсна го зомбито. — Тръгваме си незабавно, без да говорим.

— Но вие казахте…

— Настоявам — без да говорим!

Махнаха се.

Джуджетата въздъхнаха хорово от облекчение и прибраха брадвите.

— Да приготвя ли и тоя набор за вестника? — поколеба се Добровръх.

— Ще си имаме неприятности заради това — намеси се Захариса.

— Да, но колко сме затънали в неприятности и досега? — напомни Уилям. — Да речем, по десетобалната скала?

— В момента… осем бала — прецени тя. — Но когато следващият брой се появи на улиците… — Тя затвори очи и устните й се размърдаха, докато смяташе. — … около две хиляди триста и седемнадесет бала.

— Значи слагаме всичко в броя — реши Уилям.

Гунила се обърна към своите джуджета.

— Момчета, по всяко време брадвите да са ви подръка.

— Вижте какво, не искам никой да пострада заради мен — веднага каза Уилям. — Дори сам ще довърша набора, пък и мога да пусна пресата.

— Трябва да я наглеждат трима, за да работи свястно, и ще става много бавно — обезсърчи го джуджето, взря се в очите на Уилям, ухили се и го тупна по гърба, доколкото позволяваше дължината на ръката му. — Не се яж отвътре, момко. Ние пък искаме да си защитим инвестицията.

— И аз няма да си тръгна — заяви Захариса. — Имам нужда от този долар на ден!

— Два долара — съобщи разсеяно Уилям. — Крайно време ти е за увеличение на заплатата. Ами ти… О… Да, бе… Някой да събере Ото от пода.

След малко възстановеният вампир се подпря на триногата и с треперещи пръсти извади медната плака от иконографа.

— Какво зледва нататък, моля?

— Ще останеш ли с нас? — първо попита Уилям. — Може да стане опасно.

В същия миг си спомни, че говори с вампир-иконографист, който се връща от света на мъртвите след всяка снимка.

— Що за опазнозти очаквате?

Ото въртеше плаката под всякакъв ъгъл спрямо светлината, за да я огледа по-добре.

— Преди всичко юридически.

— Някой зпоменавал ли е чезън дозега?

— Не.

— А може ли да получа зто и оземдезет долара за иконограф „Акина ТР–10“ з двойно духче, телезкопични зедалчици и голяма лъзкава ръчка?

— Ъ-ъ… още не.

— Добре — философски се примири Ото. — Тогава ще поизкам пет долара за поправки и подобрения. Вече виждам, че в тази работа има нови за мен предизвикателзтва.

— Добре. Така да бъде.

Уилям огледа печатницата. Всички мълчаха и го зяпаха.

Допреди няколко дни бе очаквал всекидневието му да е… ами скучно. Както обикновено след разпращането на поредното писмо с новини. Бе свикнал да броди из града или да чете в тесния си офис, докато чака поредния клиент, който иска нещо да му се напише… или прочете.

А сега пресата го дебнеше. Вече приличаше на огромен звяр. И скоро той щеше да хвърли много думи в нейното гърло. Но няколко часа по-късно тя щеше да огладнее пак, сякаш предишните думи никога не ги е имало. Би могъл да я храни, но не и да я засити.