Тери Пратчет - Истината

— _За Рошльо_ си говорим, нали? — уточни Уилям.

— Можете или не можете?

— Убеден съм, че можем.

— Много сме любопитни да узнаем защо е излаял миг преди… случката — призна Ваймс.

— А ако го намерите, ефрейтор Нобс ще си побеседва с него на кучешкия език, нали? — подхвърли Уилям.

Ваймс отново заприлича на статуя.

— Ще се постарая да ви донесат рисунката до един час.

— Благодаря. Сър, а кой управлява града в момента?

— Аз съм просто ченге — отвърна Командирът на Стражата. — Не ме осведомяват по такива важни въпроси. Очаквам обаче, че ще изберат нов Патриций. Процедурата я има в градските закони.

— Кой може да ми ги изтълкува подробно? — упорстваше Уилям.

— О, господин Въртел е най-подходящ. — Този път Ваймс се усмихна. — Много е отзивчив, струва ми се. Желая ви приятен ден, господин дьо Слов. Сержант, нали ще изпратите господин дьо Слов?

— Искам да видя лорд Ветинари — заяви Уилям.

— _Какво_ искате?!

— Не ви моля за нищо нередно, сър.

— Не може. Първо, той още е в несвяст. Второ, той е арестант при мен.

— Дори на адвокат ли не позволявате да се срещне с него?

— Младежо, негова светлост и без това е затънал в неприятности.

— А Дръмнот? Поне той не е арестант, нали?

Командирът на Стражата се озърна към сержант Ангуа, която вдигна рамене.

— Добре. Никой закон не го забранява, а не бива да тръгне мълва, че е умрял.

Ваймс взе фунията на разговорната тръба от бронзово-коженото устройство на бюрото си и се подвоуми.

— Сержант, оправиха ли проблема? — попита, без да се притеснява от присъствието на Уилям.

— Да, сър. Вече е абсолютно сигурно, че системата за пневматична поща и разговорните тръби са разделени и независими помежду си.

— Убедена ли си? Знаеш ли, че вчера стражник Кинсайд остана без зъби?

— Казаха, че нямало да се повтори, сър.

— Ами да, не може да се повтори. Той вече няма нито един зъб в устата си. Е, добре…

Ваймс погледна недоверчиво фунията и заговори в нея.

— Я ме свържете с килиите.

— _Узззип? Уипуипуип?_

— Повторете, моля.

— _Снидъл флипсок?_

— Ваймс се обажда!

— _Скитскрит?_

Командирът на Стражата върна фунията върху поставката и се втренчи в сержант Ангуа.

— Още работят, сър — допълни тя. — Казаха, че плъховете си похапвали от кожата на тръбите.

— Плъхове, значи?

— Уви, така е, сър.

Ваймс изпъшка и пак погледна Уилям.

— Сержант Ангуа ще ви заведе в килиите.

И Уилям неусетно се озова от другата страна на вратата.

— Да вървим — подкани го Ангуа.

— Как се справих? — промълви той смутено.

— Виждала съм и по-лоши случаи.

— Съжалявам, че споменах ефрейтор Нобс, но…

— О, не се тревожете и за това — махна с ръка Ангуа. — За вашата наблюдателност ще се говори дни наред в Участъка. Вижте какво… Той се отнесе снизходително с вас, защото още не е разнищил що за чудо сте, ясно? Внимавайте повечко, това се иска от вас.

— А вие вече сте ме разгадала, така ли? — заяде се Уилям.

— Да речем, че не разчитам на първите впечатления. Гледайте си в краката, има стъпала.

Тя го поведе към килиите. Уилям забеляза, но не му стигна нахалство да си запише, че там стоят на пост двама стражници.

— Винаги ли имате охрана тук? Нали килиите се заключват?

— Чух, че при вас работи вампир — вместо отговор спомена Ангуа.

— Ото ли? Ами да. Не страдаме от подобни предразсъдъци…

Тя си замълча. Отвори врата встрани от главния коридор и подвикна:

— Игор, водя посетител при пациентите.

— Ей шега, шержант.

Стаята беше ярко осветена от необичайно, примигващо синьо сияние. Край едната стена се редяха рафтове, отрупани със стъкленици. В някои шаваха странни твари… всъщност извънредно странни. Други пък плуваха вътре. Сложна машина от медни топки и стъклени прътове пръскаше искри. Но погледът на Уилям се прикова в огромно око.

Преди да изпищи, видя как една ръка се пресегна нагоре и чудовищната зеница се оказа най-голямата лупа, която бе виждал. Тя се завъртя на металната си скоба, прикрепена към челото на притежателя си. Но лицето му не беше кой знае какво подобрение в областта на пресушаващия устата ужас.

Очите не бяха симетрични. Едното ухо изглеждаше по-голямо. Кожата на лицето беше нашарена от белези. Но нищо не можеше да се сравни с уродливата коса. Мазните черни кичури на Игор бяха сресани напред, както правеха повечето млади и шумни музиканти в града, но стърчаха така, че биха могли да извадят очите на непредпазлив минувач. Работната обстановка около Игор имаше толкова… органичен вид, че той сигурно би успял да върне тези очи на мястото им.