Тери Пратчет - Истината

— Моля ви, не я… — започна Ото.

— О, няма нищо, аз изобщо не съм гнуслива…

Пръстите на Захариса се свиха около змиорката.

Когато се опомни, Ото й вееше трескаво с черната си кърпичка.

— Ох… — Тя се опита да седне. — Ото?

— Да, гозпожице?

— Сега ми кажете какво се случи всъщност, когато сграбчих змиорката.

Вампирът трепна.

— Защо първо не зи починете? Може би зега не е най-добрият…

— Видях разни неща. Имаше… пламъци. И хора. И шум. Само за миг. Все едно цял ден се изниза пред очите ми за секунда! Какво се случи?

— Ами… — неохотно започна Ото. — Нали знаете, че заламандрите поглъщат зветлина?

— Да, разбира се.

— Е, змиорките пък поглъщат тъмна зветлина. Не замата тъма, а зветлината в нея. Тъмната зветлина… вижте какво, тъмната зветлина… Просто не е изучена добре дозега. По-тежка е от нормалната, затова повечето зе е зтекла към дъното на моретата или в най-дълбоките пещери на Юбервалд. Но винаги има по мъничко от нея дори в обикновения мрак. Много е увлекателно…

— Разбрах. Някакъв вид магическа светлина. Може ли да стигнем по-бързичко до същината?

— Чувал зъм твърдения, че тъмната зветлина е първоначалната, от която произлизат другите видове…

— Ото!

Той вдигна бледата си ръка, за да я успокои.

— Трябва да ме иззлушате! Чувала ли зте за теорията, че няма назтояще? Защото ако е делимо, то не може да е назтояще, а ако не е делимо, значи липзват началото, което го звързва с миналото, и краят, водещ към бъдещето. Филозофът Хайдехолан ни уверява, че цялата Взелена е замо някаква зи зтудена зупа от разбъркано време. А онова, което наричаме поток на времето, предзтавлява квантови флуктуации в тъканта на прозтранзтво-времето.

— Сигурно имате много дълги зими в Юбервалд…

— Вижте, змята зе, че именно тъмната зветлина е доказателзтво за това твърдение — упорито продължи вампирът, пренебрегвайки подмятането. — Тя е зветлина без време. И не е задължително онова, което озветява, да зе злучва зега.

Той млъкна, сякаш очакваше нещо.

— Нима намеквате, че ни показва картини от миналото? — учуди се Захариса.

— Или от бъдещето. Или от някое друго мязто. Разбира зе, взъщнозт между тях няма никаква разлика.

— И насочвате това към главите на хората?!

Той видимо се притесни.

— Да, вече забелязвам чудати зтранични ефекти. Е, да, знам отдавна, че зпоред джуджетата тъмната зветлина имала… змахнато въздейзтвие. Но те поначало за много зуеверни и зе отнезох лековато към приказките им. Зега обаче… — Вампирът порови в хаоса върху масата и извади една иконография. — Ох, толкова е объркано. Филозофът Клинг пък казва, че умът зъщо имал тъмна и зветла зтрана, а тъмната зветлина… зе вижда з тъмната зтрана на ума…

Пак се запъна.

— Слушам ви — учтиво напомни Захариса.

— Чаках гръмотевицата — обясни вампирът. — Уви, не зме в Юбервалд.

— Съвсем се оплетох — промърмори момичето.

— Вижте… Ако зъм у дома и кажа нещо зъдбовно, например „тъмната зтрана на ума“, щеше да позледва внезапна гръмотевица. А ако позоча замък върху зтръмен зъбер и изрека: „Ето го замъка“, някой вълк задължително ще нададе печален вой. — Ото въздъхна. — В зтарата родина пейзажът е пзихотропно назтроен и знае какво зе очаква от него. А тук за зъжаление околните замо ме гледат озобено.

— Добре, добре — кротко се обади Захариса, — значи е магическа светлина, в която се виждат смайващи картини.

— Това е много… везтникарзко опизание — любезно отбеляза вампирът и показа иконографията. — Вгледайте зе внимателно. Изках да знимам едно джудже, което видях в кабинета на Патриция, а ето какво зе получи…

Различаваха се размазани петна и спирали. Наистина се забелязваше и бледият силует на джудже, легнало по корем на пода, вторачено отблизо в нещо. Но пред всичко останало се открояваше фигурата на лорд Ветинари. По-точно — двама Ветинари, зяпнали се изцъклено.

— Е, нали е неговият кабинет и той прекарва повечето си време там — потърси обяснение Захариса.

— Може и да е заради това — съгласи се Ото. — Вече знаем, че не винаги нещата, които призъзтват реално, за налице и във физичезкия змизъл. Вижте тази знимка.

— О, хубав портрет на Уилям — одобри Захариса. — Тук, в мазето. И… този зад него не е ли лорд Дьо Слов?

— Така ли? Не го познавам. Зигурен зъм обаче, че го нямаше в мазето, когато направих знимката. Но… но щом опознаете гозподин Уилям, вече ви е язно, че в извезтен змизъл неговият баща винаги наднича над рамото му…