Тери Пратчет - Истината

Уилям се качи рано в стаята си. Бе свикнал постепенно с кулинарията на госпожа Еликсирска, но нищо освен заплахата за отрязване на крак или ръка не би го заставило да опита втори път кафето й.

Просна се на леглото си в мрака (госпожа Еликсирска раздаваше по една свещ на седмица, а покрай вълненията той забрави да си купи нова) и се помъчи да мисли.

Стъпките на господин Въртел отекваха в празната бална зала.

Зае мястото си насред кръга от светлина с леко опънати нерви. Бездруго като зомби не обичаше да застава близо до запалени свещи.

Прокашля се.

— Е, какво ще кажете? — попитаха го от едно кресло.

— Не са прибрали кучето — съобщи адвокатът. — Редно е обаче да призная, че във всички други подробности свършиха работата си майсторски.

— Колко зле може да се обърне положението, ако Стражата намери животното?

— Доколкото съм осведомен, кучето е престаряло. Наредих изрично на господин Шиш да го издирят, но не вярвам, че ще му е лесно да се вмъкне в кучешката общност на града.

— Наоколо се навъртат и други върколаци, нали?

— Да — невъзмутимо потвърди господин Въртел, — но няма да се намесят. Малцина са, а и сержант Ангуа от Стражата има огромно влияние сред тях. Биха се побояли да помогнат на външни хора, защото тя непременно ще научи.

— И ще им стовари Стражата на главите ли?

— Опасявам се, че би предпочела да реши проблема самостоятелно — възрази адвокатът.

— Кучето сигурно отдавна е попаднало в казана на някое джудже — предположиха от друго кресло.

Всички в кръга около свещите се засмяха.

— Ако нещо… се обърка — подхванаха от някое кресло, — какво могат да кажат тези двамата?

— Познават само мен — напомни господин Въртел. — На ваше място не бих се тревожил излишно. Ваймс спазва правилата.

— Открай време подозирам, че е необуздан и свиреп човек.

— Именно. Той се познава добре и тъкмо затова спазва правилата. Впрочем срещата на гилдиите е утре.

— И кой ще бъде новият Патриций?

— Това ще бъде решено след внимателно обсъждане и грижливо обмисляне на всяко предложение — предположи адвокатът с глас като смазочно масло.

— Господин Въртел… — разнесе се от едно кресло.

— Моля?

— Не ни прилагайте тези похвати. Ще изберат Скроуп, нали?

— Голяма част от видните личности в този град са настроени в полза на господин Скроуп.

— Добре.

И застоялият въздух се изпълни със звънтящото безмълвие на неизречени слова.

Изобщо не беше необходимо някой да каже: „Мнозина от най-силните в този град дължат положението си на Ветинари.“

Никой не отвърна: „Няма спор. Но за хората, които се стремят към власт, благодарността е недостатък. Те имат навика да се вглеждат в настоящето. Никога не биха и помислили да свалят Ветинари от поста му, но щом вече го няма, ще проявят практичност.“

Не се чу въпросът: „Някой няма ли да защити Ветинари?“

А тишината не отговори: „О, всеки ще измисли добра дума за него: «Горкичкият… от претоварването е, да знаете»; «Тихите води са най-дълбоки»; «Най-добре е да го настаним в място, където не би навредил нито на себе си, нито на околните. Не сте ли съгласни?»; «Все пак е заслужил малка статуя, струва ми се»; «Можем поне заради доброто му име да заповядаме на Стражата да приключи случая»; «Трябва да гледаме напред». Ето как всичко се променя тихомълком. Без врява и почти без бъркотия.“

Никой не спомена: „Да убиеш образа — каква великолепна идея! Обикновеното убийство е еднократно, а това убива по малко всеки ден.“

В едно от креслата обаче изрекоха:

— Питах се дали лорд Дауни или дори господин Богис…

От друго кресло го прекъснаха:

— О, стига! Защо да го правят? Така е много по-добре.

— Вярно, вярно. Господин Скроуп се отличава с разнообразни достойнства.

— Почтен семеен човек, както научих.

— И се вслушва в гласа на народа.

— Не в буквалния смисъл, надявам се.

— Разбира се. Но е винаги готов да приеме уместен съвет. От… по-осведомените.

— Ще има голяма нужда от съвети.

Не сметнаха за подходящо да добавят: „Той е един полезен идиот.“

— Въпреки всичко… наложително е да укротим Стражата.

— _Знам,_ че Ваймс ще прави каквото му е заповядано. Длъжен е. Скроуп ще е законно избран като Ветинари. А Ваймс е от хората, които трябва да имат началник, защото така придават законен вид на постъпките си.

Адвокатът се прокашля.

— Това ли е всичко, господа?

— А какво ще кажете за „Анкх-морпоркски вестник“? — сетиха се в едно кресло. — Дали не се заражда нов дребен проблем?