Тери Пратчет - Истината

Уилям се прибра в пансиона около времето за закуска и госпожа Еликсирска вече го чакаше. Устните й образуваха тънка линия на възмущение от недостойното му държание.

— Настоявам за обяснение на снощния инцидент — заяви тя, изпречвайки му се в коридора, — както и ви предупреждавам да напуснете в срок от една седмица.

Уилям беше твърде изтощен, за да увърта.

— Трябваше да проверя колко тежат седемдесет хиляди долара…

Различни мускулчета затрепкаха по лицето на хазяйката. Тя познаваше произхода на наемателя си — жени като нея бързо научават всичко, което държат да узнаят. Сменящите се изражения показваха борбата, породена от един неоспорим факт — седемдесет хиляди долара са си достойна сума.

— Вероятно си позволих прибързани слова — смили се тя накрая. — Установихте ли точното им тегло?

— О, да, благодаря ви.

— Желаете ли да задържите везната още няколко дни, в случай че ви се наложи да измерите допълнителни суми?

— Струва ми се, че засега приключих с тегленето, госпожо Еликсирска, но още веднъж ви благодаря.

— Закуската вече е поднесена, господин Дьо Слов, но… предполагам, че този път е допустимо да направя изключение.

Всъщност той дори получи второ варено яйце — рядък знак за одобрение.

Другите вече обсъждаха задълбочено последните новини.

— Честно ви казвам, потресен съм — сподели господин Картрайт. — Направо не мога да се сетя как научават всичко това.

— Да, човек неволно се замисля какво ли още става по света, което укриват от нас — подхвърли господин Уайндлинг.

Уилям ги послуша, но не успя да сдържи нетърпението си.

— Има ли нещо интересно във вестника? — попита невинно.

— Една жена от улица „Кикълбъри“ казала, че мъжът й бил отвлечен — отвърна господин Макълдъф и разгърна „Вестителя“.

Заглавието беше от ясно по-ясно:

— Измислица! — не се стърпя Уилям.

— Не може да е тъй — възрази господин Макълдъф. — Посочили са името и адреса на тази госпожа. Нямаше да посмеят, ако лъжеха, не съм ли прав?

Уилям прочете името и адреса.

— А, познавам госпожата…

— Ето, видяхте ли!

— Именно тя се кълнеше миналия месец, че мъжът й бил замъкнат в голям сребрист супник, който се спуснал от небето. А вие, господин Проун, обявихте на всеослушание, че мъжът й избягал с госпожица на име Фло, танцьорка от „Къщата на ребърцата“ на господин Харга.

Погледът на госпожа Еликсирска предупреди Уилям, че всеки момент може отново да бъде подхваната темата за нощните му похождения в кухнята.

— Не одобрявам подобни разговори по време на хранене — съобщи тя с леден глас.

— Е, всичко е ясно — прозря господин Картрайт. — Прибрал се е и после са го отвлекли.

— А-а… Виждам и името на човека, който е нахлул в бижутерския магазин онзи ден — промълви Уилям. — Жалко, че пак е горкичкият Дънкан Аз Бях.

— Значи е прочут престъпник, тъй ли? — вметна господин Уайндлинг. — Просто невероятно е, че Стражата не си прави труда да го арестува.

— Особено след като ги навестява всеки ден — допълни Уилям.

— И какво търси при тях?

— Гореща супа и подслон за през нощта — обясни Уилям. — Впрочем трябваше да кажа, че Дънкан Аз Бях поема вината за всичко. Първороден грях, убийства, дребни кражби… наистина всичко. Когато съвсем закъса, опитва да се предаде, за да вземе обявената награда за залавяне на престъпника.

— Крайно време е да направят нещо по въпроса — отсъди госпожа Еликсирска.

— Доколкото знам, обикновено му дават чаша чай. — Уилям помълча. — А в другия вестник има ли нещо?

— О, пак се мъчат да ни внушат, че Ветинари не бил виновен — махна с ръка господин Макълдъф. — А пък кралят на Ланкър ни уверява, че тамошните жени не раждали змии.

— Какво друго да очакваме от него? — вдигна рамене госпожа Еликсирска.

— Ветинари все нещо е направил — непререкаемо изрече господин Уайндлинг. — Иначе защо ще съдейства на Стражата в разследването? Невинните хора не постъпват така, по мое скромно мнение. 10 10 Ето може би най-добрия начин да опишем господин Уайндлинг. Представете си, че сте на някакво събрание. Бихте искали да си тръгнете по-рано. Същото се отнася и за останалите. Бездруго няма какво толкова да обсъждате. И тъкмо когато всеки вече вижда как точката „Разни“ изплува на хоризонта на дневния ред, а присъстващите започват да подреждат книжата си в папките, нечий глас изрича: „Господин председателю, ако ми позволите да поставя на вниманието на присъстващите един незначителен въпрос…“ С ужасно усещане за топка в стомаха вие вече знаете, че събранието ще се проточи двойно по-дълго и неведнъж ще бъдат споменавани дребни спорове от минали събрания. Човекът, който сега седи със самодоволната усмивка на протоколен фанатик, толкова наподобява господин Уайндлинг, че разликата е незабележима с просто око. Отличителният белег на всички Уайндлинговци във Вселената е изразът „по мое скромно мнение“. Те си въобразяват, че такива думи само придават тежест на изказванията им, докато истинският им смисъл е „гадничките дребнави схващания на особа с чувство за такт колкото блато, обрасло с тръстика“.