— Аха. Вече виждам скицата…
— Случайно да ти е познат изразът „низши раси“?
— Ти не само ми нарисува портрет, но и го оцвети.
— Той дори не желае да живее повече в Анкх-Морпорк. Казва, че градът станал прекалено нечист.
— Наблюдателен човек.
— Не, говоря ти за…
— Ясно ми е — увери го Добровръх. — Случвало се е да срещам такива хора.
— Каза, че правите всичко това заради парите… Наистина ли?
Джуджето кимна към оловните отливки, подредени прилежно до пресата.
— Искахме да превърнем оловото в злато. Олово си имаме предостатъчно. Нуждаем се от злато.
Уилям въздъхна.
— Баща ми все повтаря, че джуджетата не мислели за нищо друго освен злато.
— Горе-долу е вярно. — Гунила смръкна още енфие. — Но хората бъркат малко… Как да ти го втълпя… Ако човек мисли само за злато, той е алчен скъперник. Ако джуджето мисли само за злато, то просто си е джудже. При нас е друго. Как наричате ония черни хора, дето живеят в Хоуондаленд?
— Знам как ги нарича баща ми. А аз ги наричам „хората от Хоуондаленд“.
— Тъй ли? Както и да е… Чух преди време, че там имало едно племе, в което мъжът не можел да се ожени, преди да е убил леопард и да е поднесъл кожата му на жената. Същото е. Джуджето трябва да има злато, за да се ожени.
— Ама… нещо като зестра ли? Мислех, че не правите разлика между…
— Не ме разбра. И двете джуджета откупуват другия от родителите му.
— Откупуват ли?! — стресна се Уилям. — Нима може да се купувате и продавате?
— Видя ли? Културни различия, момко. Скъпичко излиза да отгледаш джудже до възрастта за брак. Храна, дрехи, ризници… С годините се трупат доста разходи. И трябва да бъдат възстановени. В края на краищата другото джудже придобива ценна собственост. И трябва да я заплати в злато. По традиция. Или в скъпоценни камъни. И това е приемливо. Знам, че си чувал нашата поговорка: „Струва колкото теглото си в злато.“ Разбира се, ако джуджето вече е поработило за родителите си, това се приспада от сумата. А ако е поотложило женитбата, може да натрупа цял куп надници… Ето, пак си ме зяпнал сащисано…
— Ами ние не го правим така… — смотолеви Уилям.
Добровръх го прониза с поглед.
— Тъй ли било? И как точно го правите?
— Ъ-ъ… Разчитаме на благодарността…
На Уилям много му се искаше разговорът да спре на мига. Вече стъпваше по твърде тънък лед.
— И как я пресмятате?
— Ами… Никак, струва ми се…
— И тъй не затъвате ли в разпри и раздори?
— Случва се.
— Аха… И ние знаем що е благодарност. Но по нашия обичай двойката започва общия си живот… г’дарака… свободна, необременена, като нови джуджета. А след това нищо не пречи на родителите да им поднесат огромен дар за сватбата, далеч над размерите на откупа. Правим го от почит, а не както е между кредитор и длъжник… макар че тези човешки думи изобщо не са подходящи за нас. Тъй живеем от хилядолетия.
— Е, вероятно за много хора тези отношения биха изглеждали… възхладни — промълви Уилям.
Добровръх пак го премери със сдържан поглед.
— В сравнение с прекрасните и сгряващи душата човешки отношения ли? Няма нужда да ми отговаряш. Впрочем двамата с Бодони искаме заедно да отворим своя мина, а ние сме скъпи джуджета. Знаем как да работим с олово, затова решихме, че година-две в печатарския бизнес ще ни стигнат.
— Ще се жените ли?
— Поне тъй ни се иска.
— О… поздравявам ви.
Уилям бе достатъчно осведомен за по-деликатните страни в живота на джуджетата. Затова не спомена факта, че и двамата изглеждаха като дребни варварски герои с буйни бради. Всички спазващи традицията джуджета имаха такъв вид. 9 9 Освен това за повечето джуджета използваха местоимението „той“, дори когато се женеха. Общо взето, смяташе се, че някъде под всичките тези плетени ризници все някой е от женски пол и двамата са наясно точно за кого от тях се отнася този факт. Но традиционно настроените джуджета не подхващаха изобщо темата за секса, може би от свенливост, или по-вероятно защото не изпитваха особено буден интерес към нея. Няма съмнение обаче, че преди всичко държаха на един утвърден възглед — каквото и да решат да сторят две джуджета насаме, това си е само тяхна работа.
Гунила се ухили.
— Момко, не мисли прекалено често за баща си. Хората се променят. И баба ми смяташе хората за един вид мечки без козина. Вече не е тъй.
— И какво промени мнението й?
— Преди всичко смъртта, струва ми се. — Добровръх стана и се изправи на пръсти да го потупа по рамото. — Хайде, да подготвим броя. Ще пуснем пресата, щом момците се събудят.
Читать дальше