Тери Пратчет - Истината

— Аха. Вече виждам скицата…

— Случайно да ти е познат изразът „низши раси“?

— Ти не само ми нарисува портрет, но и го оцвети.

— Той дори не желае да живее повече в Анкх-Морпорк. Казва, че градът станал прекалено нечист.

— Наблюдателен човек.

— Не, говоря ти за…

— Ясно ми е — увери го Добровръх. — Случвало се е да срещам такива хора.

— Каза, че правите всичко това заради парите… Наистина ли?

Джуджето кимна към оловните отливки, подредени прилежно до пресата.

— Искахме да превърнем оловото в злато. Олово си имаме предостатъчно. Нуждаем се от злато.

Уилям въздъхна.

— Баща ми все повтаря, че джуджетата не мислели за нищо друго освен злато.

— Горе-долу е вярно. — Гунила смръкна още енфие. — Но хората бъркат малко… Как да ти го втълпя… Ако човек мисли само за злато, той е алчен скъперник. Ако джуджето мисли само за злато, то просто си е джудже. При нас е друго. Как наричате ония черни хора, дето живеят в Хоуондаленд?

— Знам как ги нарича баща ми. А аз ги наричам „хората от Хоуондаленд“.

— Тъй ли? Както и да е… Чух преди време, че там имало едно племе, в което мъжът не можел да се ожени, преди да е убил леопард и да е поднесъл кожата му на жената. Същото е. Джуджето трябва да има злато, за да се ожени.

— Ама… нещо като зестра ли? Мислех, че не правите разлика между…

— Не ме разбра. И двете джуджета откупуват другия от родителите му.

— Откупуват ли?! — стресна се Уилям. — Нима може да се купувате и продавате?

— Видя ли? Културни различия, момко. Скъпичко излиза да отгледаш джудже до възрастта за брак. Храна, дрехи, ризници… С годините се трупат доста разходи. И трябва да бъдат възстановени. В края на краищата другото джудже придобива ценна собственост. И трябва да я заплати в злато. По традиция. Или в скъпоценни камъни. И това е приемливо. Знам, че си чувал нашата поговорка: „Струва колкото теглото си в злато.“ Разбира се, ако джуджето вече е поработило за родителите си, това се приспада от сумата. А ако е поотложило женитбата, може да натрупа цял куп надници… Ето, пак си ме зяпнал сащисано…

— Ами ние не го правим така… — смотолеви Уилям.

Добровръх го прониза с поглед.

— Тъй ли било? И как точно го правите?

— Ъ-ъ… Разчитаме на благодарността…

На Уилям много му се искаше разговорът да спре на мига. Вече стъпваше по твърде тънък лед.

— И как я пресмятате?

— Ами… Никак, струва ми се…

— И тъй не затъвате ли в разпри и раздори?

— Случва се.

— Аха… И ние знаем що е благодарност. Но по нашия обичай двойката започва общия си живот… г’дарака… свободна, необременена, като нови джуджета. А след това нищо не пречи на родителите да им поднесат огромен дар за сватбата, далеч над размерите на откупа. Правим го от почит, а не както е между кредитор и длъжник… макар че тези човешки думи изобщо не са подходящи за нас. Тъй живеем от хилядолетия.

— Е, вероятно за много хора тези отношения биха изглеждали… възхладни — промълви Уилям.

Добровръх пак го премери със сдържан поглед.

— В сравнение с прекрасните и сгряващи душата човешки отношения ли? Няма нужда да ми отговаряш. Впрочем двамата с Бодони искаме заедно да отворим своя мина, а ние сме скъпи джуджета. Знаем как да работим с олово, затова решихме, че година-две в печатарския бизнес ще ни стигнат.

— Ще се жените ли?

— Поне тъй ни се иска.

— О… поздравявам ви.

Уилям бе достатъчно осведомен за по-деликатните страни в живота на джуджетата. Затова не спомена факта, че и двамата изглеждаха като дребни варварски герои с буйни бради. Всички спазващи традицията джуджета имаха такъв вид. 9 9 Освен това за повечето джуджета използваха местоимението „той“, дори когато се женеха. Общо взето, смяташе се, че някъде под всичките тези плетени ризници все някой е от женски пол и двамата са наясно точно за кого от тях се отнася този факт. Но традиционно настроените джуджета не подхващаха изобщо темата за секса, може би от свенливост, или по-вероятно защото не изпитваха особено буден интерес към нея. Няма съмнение обаче, че преди всичко държаха на един утвърден възглед — каквото и да решат да сторят две джуджета насаме, това си е само тяхна работа.

Гунила се ухили.

— Момко, не мисли прекалено често за баща си. Хората се променят. И баба ми смяташе хората за един вид мечки без козина. Вече не е тъй.

— И какво промени мнението й?

— Преди всичко смъртта, струва ми се. — Добровръх стана и се изправи на пръсти да го потупа по рамото. — Хайде, да подготвим броя. Ще пуснем пресата, щом момците се събудят.