Тери Пратчет - Истината

— Има още два месеца, докато изтече последната ми квитанция от гилдията — съобщи Уилям на тъмнината. — Позволете да добавя, че комплектът кухненски прибори май е направен от сплав, съдържаща олово и конски фъшкии.

— Приятел, аз не съм крадец.

— Какъв сте тогава?

— Ти знаеш ли кое е добро за здравето ти?

— Ъ-ъ… да. Здравословни упражнения, правилно хранене, достатъчен сън. — Уилям плъзна поглед по дългите редици от преградени ниши за коне. — Но вие май ме питате знам ли кое не е добро за здравето ми в общия контекст на остри ножове и тежки тояги, нали?

— Горе-долу. Не мърдай, господине. Стой си там, за да те виждам добре, и нищо лошо няма да те сполети.

Уилям обмисли искането.

— Да, но ако застана където не можете да ме виждате, едва ли нещо ще ме сполети.

Последва въздишка.

— Просто си стой и ме слушай, ясно?

— Добре.

— Чух, че някои хора издирват едно куче — сподели загадъчният глас.

— А, да. Стражата го търси.

Уилям не виждаше никого, но пък надушваше воня. По-точно — Вонята, въпреки че наоколо имаше коне в изобилие.

— Рон, ти ли си?

— Че аз да не плещя като него? — засегна се гласът.

— Е, не… Все пак с кого говоря?

— Ако искаш, наричай ме… Кост В Гърлото.

— _Кост В Гърлото ли?_

— Нещо против ли имаш?

— Май нямам. И какво да направя за вас, господин Кост?

— Да речем, че някой знае къде е онова куче, но не иска да си има работа със Стражата…

— И защо?

— Само ще спомена, че понякога Стражата означава неприятности. Това е първата причина.

— Добре.

— Освен това из града се навъртат разни хора, които не искат кучето да каже каквото знае, светна ли ти в главата? А в Стражата може и да не го опазят — някакво си куче…

— Тъй ли?

— О, да, стражниците не признават никакви права на кучетата. Ето ти я и втората причина.

— Има ли трета?

— Има. Прочетох във вестника, че била обявена награда.

— Аха… Е, и?

— Само че трябва да има печатна грешка, щото там пише двайсет и пет долара вместо сто, ясно?

— О-о… Сега разбрах. Господин Кост, сто долара обаче са твърде голяма награда за едно намерено куче.

— Не и за това куче, ако схващаш намека — увери гласът от сенките. — Може да разкаже цяла история.

— Нима? Да не е прочутото говорещо куче на Анкх-Морпорк?

Кост В Гърлото изръмжа от досада.

— Кучетата не говорят, това е всеизвестно. Но има кой да разбира и техния език, не се ли сещаш?

— За върколаците ли говорите?

— Да, общо взето.

— Но аз съм чувал само за един върколак в Стражата. Значи ме увещавате да платя сто долара за кучето Рошльо само за да го връча на Стражата?

— Добрият стар Ваймс доста ще ти се зарадва — подсказа Кост В Гърлото.

— Нали уж не се доверявате на Стражата, господин Кост? Имам навика да слушам, когато ми говорят.

Гласът помълча.

— Добре, тогава сто и петдесет долара за кучето с преводач.

— А дали историята, която кучето може да разкаже, е свързана със случките в двореца преди няколко дни?

— Може би. Много е възможно. Нищо чудно тъкмо за това да си приказваме.

— Искам да видя с кого говоря — заинати се Уилям.

— Няма да стане.

— Е, все едно. Колко ме успокоихте! Значи отивам, вземам сто и петдесет долара, връщам се тук и ви ги връчвам. Така ли?

— Идеята ти си я бива.

— Изобщо не се надявайте.

— Значи не ми вярваш? — обиди се Кост В Гърлото.

— Досетлив сте.

— Ами-и… Да речем, че ти подхвърля нещичко безплатно. Да опиташ как е на вкус, дето има една приказка.

— Продължавайте.

— Не Ветинари, а друг човек е наръгал чиновника.

Уилям записа чутото в бележника си и вдигна глава.

— И с какво ми помага това?

— Чудничка новина си е. Малцина я знаят.

— Аз пък мисля, че почти нищо ново не научих. Някакво описание на човека?

— Има следи от кучешки зъби на глезена си.

— О, така ще го разпозная лесно на улицата — пресилено се зарадва Уилям. — Само трябва да вдигам крачолите на всеки срещнат.

Кост в Гърлото пак се засегна.

— Много си е добра новината. Ще развалиш спокойствието на разни хора, ако я пуснеш във вестника.

— Да, сигурно ще се разтревожат дали не съм полудял. Няма ли да ми го опишете?

Гласът прозвуча по-колебливо.

— Искаш да знаеш как изглежда ли?

— Точно така!

— Само че… С кучетата не е същото, не знаеш ли? Ни… Да, де, обикновеното куче гледа отдолу нагоре. И за него хората са стени с чифт ноздри.

— Значи с нищо не ми помагате — вдигна рамене Уилям. — Жалко, че няма да се дог…