Тери Пратчет - Истината

— Е, съвсем друго е, ако попиташ как мирише онзи човек — припряно избълва Кост В Гърлото.

— Добре, опишете ми миризмата.

— Случайно да виждам купчинка монети пред себе си? О, не, заблудил съм се.

— Господин Кост, няма и пръста да си мръдна, за да събера толкова пари накуп, докато не получа доказателство, че знаете нещо.

— Щом настояваш… Знаеш ли, че има Комитет за неизбирането на Патриция? Ето ти новина.

— Ха, новина… От години се влачат разни заговори за свалянето му от власт.

Нова дълга пауза.

— А бе, да знаеш, че ще си спестим цялото това увъртане, ако просто ми дадеш парите и ти разкажа всичко.

— Досега не чух нищо важно. Кажете ми всичко и тогава ще ви платя, стига да е вярно.

— С толкова евтин номер ли мислиш да ме метнеш?

— Значи наистина няма да се спогодим — отсъди Уилям и прибра бележника си в джоба.

— Чакай, чакай, сетих се… Питай Ваймс какво е правил Ветинари точно преди нападението.

— Защо, какво толкова може да е правил?

— Първо виж дали сам ще успееш да научиш.

— Слабичка следа.

Нямаше отговор. Уилям като че долови някакво шумолене.

— Ей, тук ли сте?

Почака още миг-два и предпазливо пристъпи напред. Нямаше и помен от невидимия осведомител.

Уилям продължи умислен по улицата. Подуши дима едва ли не в същата секунда, когато чу тропота на глинени крака. Четирима големи го подминаха с грохот, понесли дълга стълба. Без да се подвоуми, той хукна подире им, а пръстите му сами отвориха бележника на нова страница.

Пожарите винаги будеха ужас в онези квартали, където имаше повечко дървесина и слама. Затова обитателите им яростно възразяваха срещу основаването на противопожарна команда. С безупречно анкх-морпоркско благоразумие те изтъкваха стопроцентовата вероятност, че всяка сбирщина, на която се плаща да гаси пожари, ще се постарае да има винаги нещо за гасене.

Големите обаче не будеха опасения у никого. Те бяха търпеливи, неуморни, строго логични, практически неуязвими. Освен това бяха доброволци. Всеки знаеше, че големите никога не биха навредили на хората.

Имаше неяснота около възникването на тяхната доброволна противопожарна бригада. Някои подхвърляха, че идеята била на Стражата. Общоприетата теория гласеше, че големите просто не понасят унищожаването на хора и имоти. С учудваща дисциплина и наглед без да общуват помежду си, те се втурваха от всички страни към пожара, спасяваха застрашените хора, измъкваха и грижливо подреждаха ценните вещи, заставаха във верига, покрай която пълните с вода кофи фучаха светкавично, стъпкваха и последното нажежено въгленче… а после се връщаха да продължат прекъснатата си работа.

Тези четиримата бързаха към зарево над Шосето на петмезената мина. Огнени езици се виеха от прозорците на първия етаж.

— От вестника ли сте? — попита един зяпач.

— Да — потвърди Уилям.

— Ами аз мисля, че това е поредният случай на загадъчно самозапалване като онзи, дето го описахте вчера.

Уилям изпъшка. И Захариса бе скалъпила кратичко съобщение за пожара на улица „Мощно лоби“, в който загинал някакъв окаяник. Във „Вестителя“ обаче разтръбиха за „Тайнственото огнено бедствие“.

— Не съм убеден, че вчерашният беше особено загадъчен — промърмори на зяпача. — Старият господин Харди решил да запали пура, но забравил, че си кисне краката в терпентин.

Някой казал на стареца, че така ще се излекува веднъж завинаги от кокошите тръни по ходилата. Точно това и станало… в известен смисъл.

— Да бе, все такива ни ги пробутват — многозначително отвърна зяпачът. — Ама много неща крият от нас…

— Самата истина казвате — сериозно промълви Уилям. — Онзи ден ми прошушнаха, че в дълбоката провинция всяка седмица падали цели планини, но Патрицият наредил всичко да се потули.

— Ето, знаех си! — възкликна зяпачът. — Чудно защо ни смятат за чак толкова тъпи.

— И аз това се питам — увери го Уилям.

— Дръпнете зе, моля, дръпнете зе!

Ото разбутваше тълпата, прегърбен под тежестта на устройство с размерите и вида на акордеон. Проби си път с лакти, разпъна триножника и насочи устройството към голема, който излизаше от димящ прозорец с малко дете в ръце.

— Зтрахотен кадър! — обяви вампирът и вдигна клетката със саламандъра. — Едно, две, три… ааргхааргхааргх…

Вече беше облаче бавно слягащ се прах. За миг една дреболия сякаш увисна във въздуха. Приличаше на малка стъкленица с шнурче.

Падна и се счупи на калдъръма.