Тери Пратчет - Пощоряване

Хари си изпразни чашата:

— С тях работа не щем да имаме — каза той. — Ще ти караме пощата, г-н Ментелик, само зарад’ хубавата ти скапана шапка.

— Я ми кажете — пробва се Олян. — Чували ли сте някога за някой си дето му викат „Димящото Гну“?

— Не е чак като да знаем — каза Джим, — но някои от хлапетиите ги споменаха веднъж. Един вид незаконни сигналчици, нещо такова. Нещо покрай Овърхеда.

— Какво е Овърхед? Ъ… там където живеят мъртъвците ли?

— Виж с’а, г-н Ментелик, ние само чуваме туй онуй — рече Джим. — Нали трябва дъ им говорим мило и кротко, щото като слизат от кулите са толкова замаяни, че му излизат на човек право под колелата…

— От клатенето от вятъра е — вметна Хари. — Ходят като няк’ви моряци.

— Точно тъй. Овърхедът значи? Такова значи, те казват, че доста от нещата вървящи по щракалките са относно щракалките, схващаш ли? Заповеди от компанията, съобщения за снабдяване, съобщения за други съобщения…

— … имена на мъртъвци… — допълни Олян.

— Да, и те също. Е, та значи Димящото гну са някъде там — продължаваше Джим. — Аз друго не знам. Аз само карам коли, г-н Ментелик, не съм някой умник като тея по кулите. Ха, достатъчно съм прост да стъпвам здраво на земята!

— Я кажи на г-н Ментелик за Кула 93, Джим — подкани го Хари. — Да му се смръзнат костите!

— Ъхъ, дъ си чул зъ нея, а? — Джим го погледна лукаво.

— Не. Какво е станало?

— Само две момчета имало на нея, а по щат трябвало дъ съ трима. Единият излязъл посред една буря да бърника нещо по заял кепенец, което не му било работа да прави, та паднал и обезопасителното въже се оплело около врата му. Та другият тип се втурнал да го измъква, ама без неговото обезопасително въже, което изобщо не било работа да прави, и те мислят, че направо го издухало от кулата.

— Това е ужасно — каза Олян. — Но чак пък да е смразяващо…

— О, смразяващото ли искаш, а? Десет минути след като и двамата умрели, кулата пратила зов за помощ. Включен от мъртва ръка. 63 63 Тръшкачката (The Tanty) — затворът на Анкх-Морпорк. Един от най-старите лондонски затвори е „The Clang“, буквално Дрънкачката, толкова прочут, че по негово име се появява английска разговорна дума за всякакво пребиваване в затвор. Смята се, че името му произхожда от разнасялото се там дрънчене на вериги. — Бел.пр. — Джим стана и си взе триъгълната шапка. — След двайсе минути трябва да съм тръгнал с каретата. Драго ми е, че се запознахме, г-н Ментелик. — Той отвори едно чекмедже в разнебитеното бюро и извади една оловна тръба. — Това е за разбойниците — поясни той и извади голяма сребриста манерка за бренди. — А това е за мен — добави той с много повече топлина в гласа. — Ъ? Адски вярно си е!

Аз пък си мислих, че Пощата била лудница, помисли си Олян.

— Благодаря ви — изправи се и той. После си спомни за странното писмо в джоба му, независимо колко полза можеше да има от него, и добави: — Имате ли някоя карета утре, която да спира в Псевдополис?

— Ъхъ, в десет — каза Хари.

— Ще имам чувал за нея — обяви Олян.

— Струва ли си? — попита скептично Джим. — Дотам има повече от педесе мили, а чух, че са оправили Голямата Магистрална. Дилижансът в десет е пътнически, тъй че няма да стигне преди мръкнало.

— Струва си да се опита, Джим — настоя Олян.

Кочияшът му хвърли един поглед с малка искрица, издаваща, че си е помислил, че Олян замисля нещо, но каза само:

— Е добре, мъжко момче си ти, от мен дъ знаеш. Чакаме Ви чувала, г-н Ментелик и късмет. Трябва да вървя, сър.

— Кой дилижанс ще караш? — попита Олян.

— Поемам първите два етапа на презнощния експрес за Куирм, потеглящ в седем — отговори Джим. — Ако още си има колела, де.

— Седем ли наближава?

— Без двайсе, сър.

— Олеле, закъснявам!

Кочияшите го изгледаха как побягна назад през двора, следван бавно от г-н Помпа и Гладис. Джим замислено си надена дебелите кожени ръкавици и подметна към брат си:

— Абе да имаш някое, такова, странно чувство, а?

— Ами струва ми се, че имам, Джим.

— А да ти се струва, че утре ще се строшат щракалките някъде между тук и Псевдополис?

— Чудна работа, че го споменаваш. Ама гледай сега, тая работа щъ е две към едно, както е потръгнало. Може пък просто да си пада по залагането, а, Джим?

— Ъхъ — отвърна Джим. — Ъхъ. Ъ? Адски вярно си е!

Олян се изкопчи от златния костюм. Той беше добра реклама, нямаше как да не му се признае, а като го носеше, усещаше как стилът направо му изтича от ушите, но да носиш такова нещо в „Кърпения Барабан“ значеше да си просиш да те цапардосат по главата със стол и тогава това, което ще изтече от ушите му, няма да е за споменаване. Той хвърли крилатата шапка на леглото и се вмъкна в другия си ушит от голем костюм. Мрачен, така им беше казал той. Човек можеше да се довери на големското шивачество. Костюмът беше толкова черен, че ако беше изпъстрен със звезди, совите щяха да се блъскат в него. Трябваше му повече време, но имаше усещането, че Прелест-Хубавинка Миличкова не е жена, която може да оставиш да те чака.