Тери Пратчет - Пощоряване

Изпод масата се чу едно тихо „шлят“. Мъжът се изправи крайно предпазливо, обърна се и се заклатушка нанякъде без да се озърта.

— А аз може ли да Ви обезпокоя? — попита Олян.

Г-ца Миличкова кимна и той седна с кръстосани крака.

— Беше само един пияница — рискува да подхване разговор той.

— Да, мъжете все такива ги говорят — рече г-ца Миличкова. — Както и да е, да не ми изръсиш, че ако не бях сторила това, ти в момента нямаше да си събираш зъбите в шапката. Която, както забелязвам, не си носиш. Това трябва да е тайната ти идентичност. Извинявай, нещо лошо ли казах? Защото си разля питието.

Олян избърса бирата от ревера си:

— Не, това съм си аз. Без маска и без грим.

— Изобщо не ме познаваш и въпреки това ме покани на среща — продължи г-ца Миличкова. — Защо?

Защото ме нарече шарлатанин, помисли си Олян. Прозря ме целия. Защото не ми закова главата за вратата с онзи арбалет. Защото при теб няма празни приказки. Защото ми се иска да те опозная, въпреки че това ще е като да изследваш пепелник. Защото се чудя, какво ли ще е ако внесеш и в останалия си живот страстта, с която пафкаш цигари. Напук на г-ца Маккалариат, ми се иска да извърша шушу-мушу с теб, г-це Прелест-Хубавинка Миличкова… добре де, определено шушу, а може би по-късно, като се поопознаем, и мушу. Иска ми се да познавах душата ти толкова добре, колкото ти познаваш моята…

И той каза :

— Защото изобщо не те познавам.

— Като стана дума, и аз също изобщо не те познавам — забеляза г-ца Миличкова.

— На това разчитам — отговори Олян и си спечели усмивка.

— Добър отговор. Коварен. Та къде ще вечеряме в крайна сметка?

— Как къде, в „Льо Фоа Йорьо“ разбира се — отвърна Олян.

Тя изглеждаше искрено изненадана:

— Взел си резервация?

— О, да.

— Някой твой роднина ли работи там? Или си изнудвал оберкелнера?

— Не. Но ангажирах маса за тази вечер — каза Олян.

— Значи е било някакъв номер — заключи г-ца Миличкова. — Впечатлена съм. Но най-добре да те предупредя: наслаждавай се на гозбите. Защото може и да ти е за последно.

— Какво?

— Голямата Магистрална Линия Ад убива наред, г-н Ментелик. Във всякакъв смисъл. А ти не може да не лазиш по нервите на Гепи Мангизов.

— О, хайде де! Не съм повече от досадна муха на пикника им!

— И какво си мислиш, че правят хората с досадните мухи? — възрази г-ца Миличкова. — Голямата Магистрална е закъсала, г-н Ментелик. Управляват компанията все едно е машина за пари. Мислят си, че ремонтите ще са по-евтини от поддръжката. Те биха опоскали всичко до кокал, точно така, до кокал . Тези хора не разбират от шега. Да не си въобразяваш, че Гепи Мангизов ще се поколебае и един миг да те смачка?

— Но аз бях много… — опита се да вземе думата Олян.

— Какво си мислиш, че можеш да си играеш игрички с тях ли? Да звъннеш на вратата им и да офейкаш, а? Мангизов се е прицелил в стола на Патриция, това всеки го знае. И изведнъж се явява някакъв… някакъв идиот с голяма златна шапка, който напомня на всички каква каша са щракалките, вземайки ги на подбив, правейки Пощата да заработи отново и…

— Чакай малко, чакай малко — поокопити се Олян. — Това е голям град, а не някакъв забутан краварски лагер! Тук хората не избиват просто така конкурентите си в бизнеса, нали?

— В Анкх-Морпорк ли? Наистина ли си мислиш това? О, той няма да те убие. Дори няма да си стори труда да намине в Гилдията на Убийците. Ти просто ще умреш. Също като брат ми. И той ще стои зад това.

— Брат ти ли? — замисли се Олян.

В отсрещния край на кръчмата традиционният вечерен бой беше открит с отлично изпълнено К’во-си-ме-зяпнал-така-бе, което спечели две точки и счупен зъб.

— Той и още няколко души, които работеха в Голямата Магистрална, преди тя да стане жертва на пиратство, точно така на пиратство, се канеха да отворят нова магистрална линия — наведе се към него г-ца Миличкова. — Някак си отръскаха джобовете си за няколко демонстрационни кули. Щяха да са четири пъти по-бързи от старата система, щеше да има купища хитри неща с кодирането, щеше да бъде чудо и половина. Много народ им дадоха спестяванията си, хора, работили за баща ми. Виждаш ли, повечето добри инжинери напуснаха, когато баща ми загуби Голямата Магистрална. Не можеха да търпят Мангизов и мародерите с него. Брат ми щеше да върне всичките ни пари.

— Нещо съвсем се заплетох — призна си Олян.

Една брадва се заби в масата и затрептя.

— Робърт Миличков ми е баща — каза тя с отсъстващ глас. — Той беше председател на първоначалната Голяма Магистрална Линия. Умът му беше само в щракалките. По демоните, той изобрети половината механизми в кулите. И се събра с няколко други инжинери, всичките сериозни хора с логаритмични линийки, и те заеха пари и си ипотекираха къщите и изградиха местна система и реинвестираха парите и започнаха да строят Голямата Магистрална. Завъртяха се купища пари, всеки град искаше да участва, всички щяха да забогатеят. Имахме си конюшня. Аз си имах кон. Е, вярно, че не си падах много по него, но все пак го храних, и го гледах как търчи, или каквото там правят тея животни. Всичко вървеше добре и изведнъж пристигна онова писмо и започнаха едни събрания и ни казаха, че сме извадили късмет, че все още не сме отишли в затвора заради, ъ, не знам за какво, ама беше нещо сложно и правно. Да, обаче щракалките все още докарваха огромни суми. Разбираш ли? Гепи Мангизов и бандата му действаха приятелски, о да, ама изкупуваха ипотеки и контролираха банки и бъзикаха разни числа и ни отмъкнаха Голямата Магистрална като някакви крадци . А не им трябваше за нищо друго, освен да правят пари. Изобщо не ги е грижа за Голямата Магистрална. Те ще я разсипят и ще направят още пари като я продадат. Докато Татко беше начело, хората се гордееха с това, което правят. И понеже бяха инжинери, гледаха кулите цялото време да работят както трябва. Имаха си дори „подвижни кули“, както ги наричаха, разглобяеми, можещи да бъдат качени на няколко големи коли, така че ако някоя кула го закъсаше сериозно, те можеха да дигнат подвижната до нея и да поемат трафика, така че да не изгубят и едничък сигнал. Гордееха се с това, всички се гордееха, горди бяха да са част от него!