Тери Пратчет - Пощоряване

— Изглеждате чудесно, сър — ободри го Грош.

— Мерси, мерси — бореше се с врътовръзката си Олян. — Отговаряш за Пощата, докато ме няма, г-н Грош. Няма какво да създаде проблеми тая вечер. И помни, утре първата работа е цялата поща за Псевдополис да е по десет пенса, о’кей?

— Тъй вярно сър. А сега може ли да понося шапката? — примоли се Грош.

— Какво? Какво? — загледа се в огледалото Олян. — Виж, имам ли спанак по зъбите?

— Яли Ли Сте Спанак Днес, Сър? — попита г-н Помпа.

— Не съм ял спанак откакто пораснах достатъчно, че да мога да плюя — отговори Олян. — Но хората винаги се тревожат за такива неща в подобни ситуации, нали? Та си помислих, дали пък някак си не се е завъдил от само себе си. Нали знаете, като плесента. Та за какво ме питаше, Контроливър?

— Може ли да понося шапката, сър? — повтори търпеливо Грош. — Понеж’ съм Ви замес’ник, а Вие излизате, сър.

— Ама нали затворихме, Грош.

— Да, но… то е… ами иска ми се да я понося шапката. За малко, сър. Само за малко, сър. Ако нямате нищо против — Грош запристъпва от крак на крак. — Ами нали, сър, аз все пак ще отговарям.

Олян въздъхна:

— Да, разбира се, г-н Грош. Можеш да поносиш шапката. Г-н Помпа?

— Да, Сър.

— За тази вечер старши тук е г-н Грош. А Вие няма да ме съпровождате, ако обичате.

— Не, Няма Да Ви Съпровождам. Свободният Ми Ден Започва Сега. За Всички Нас. Ще Се Върнем Утре По Залез — обяви големът.

— О… да. — По един ден седмично, така му беше казала г-ца Миличкова. Беше част от това, по което големите се различаваха от чуковете. — Бих предпочел, знаете ли, да ме бяхте предупредили по-рано. Ще имаме малко недостиг на персонал.

— Съобщено Ви Е, Г-н Меентелиг.

— Добре де, добре. Правило си е. Само дето утре ще е малко…

— Няма да се тревожите за нищичко, сър — намеси се Грош. — Някои от момците, дето ги наех днес, сър, са пощаджийски синове и пощаджийски внуци, сър. Няма проблеми, сър. Утре ш’ са навън да разнасят.

— О. Добре. Значи всичко е наред. — Олян отново си оправи връзката. Черна връзка на черна риза и с черно сако, изобщо не беше лесно дори да я намери човек. — Всичко ли е наред, г-н Помпа? Нали още няма пристъп на спанак? Че отивам на среща с дама.

— Да, Г-н Меентелиг. С Г-ца Миличкова — изръси най-спокойно големът.

— Откъде знаеш? — сепна се Олян.

— Извикахте Го С Пълен Глас Пред Приблизително Сто Души, Г-н Меентелиг — отговори г-н Помпа. — Ние, Тоест Всички Големи, Бихме Желали Г-ца Миличкова Да Е По-Щастлива Жена. Струпаха Й Се Много Грижи. Трябва Й Някой Със…

— … със запалка в готовност? — прекъсна го припряно Олян. — Спрете, г-н Помпа, моля Ви! Купидончетата са онези… малки прехранени дечица с пеленки, нали така? А не големи глинени хора.

— Ангамарад Каза, Че Тя Му Напомня Вулканичната Богиня Лила, Която Не Спирала Да Пуши, Защото Богът На Дъжда Валял По Нейната Лава 64 64 Като „ръчка за мъртвец“ (dead man’s handle) са известни устройства в опасни машини, които да спрат машината, ако с водача/оператора се случи нещо. — Бел.пр. — не спираше големът.

— Да, но жените винаги се оплакват от такива неща — възрази Олян. — Добре ли изглеждам, г-н Грош, нали нищо не е накриво?

— О, сър — каза Грош, — никога нямаше д’ си помисля, че Олян фон Ментелик може да се тревожи за нещо, като ш’ излиза с млада дама, а?

Като си помисли човек, каза си наум Олян, бързайки по претъпканите улици, той никога досега не беше излизал с млада дама. Нито веднъж през всичките тези години. О, Албърт и останалите бяха излизали със стотици момичета, и се забавляваха с тях по всякакви начини, в това число веднъж, когато му изкривиха челюстта, което беше забавен само в смисъла няма-нищо-забавно. Олян обаче не беше излизал нито веднъж. Той всъщност винаги беше оставал зад фалшивите мустаци или очила или пък просто зад фалшивата самоличност. Отново го споходи усещането за разголеност и за момент си пожела да не беше оставял златния костюм в квартирата си.

Като стигна „Кърпения Барабан“ си спомни защо го беше оставил.

Хората постоянно му казваха, че в тея дни Анкх-Морпорк е станал много по-цивилизован и междувременно Стражата и Гилдиите дотолкова са взели нещата под контрол, че да те нападнат докато си вършиш законния бизнес из Анкх-Морпорк вече беше само възможност, а не както някога, неизбежност. И сега улиците бяха толкова чисти, че понякога можеше дори да видиш самата улица. На „Кърпения Барабан“ обаче можеше да се разчита. Ако точно като минаваш оттам някой не изникнеше от вратата заднешком и не се проснеше на улицата, значи нещо със света не беше наред.