Тери Пратчет - Пощоряване

Я, помисли си Олян, нещо се забърква…

— От теб обаче, г-н Ментелик, не сме чули друго освен хъс и заплахи — добави Джим. — Няма ли дъ си дигнеш офертата?

— Става. Повече заплахи — отвърна Олян. — Но ще отпусна за всяка кола и по една ръка боя гратис. Дайте малко по-сериозно, господа. Досега си развявахте коня, но сега ние се върнахме в бизнеса. Няма да правите нищо, което да не сте правили и досега, само дето ще ми носите и пощата. Айде сега , една дама ме чака, а знаете, че човек не бива да оставя една дама да го чака. Какво ще кажете?

— Тя дъ не е някой ангел? — подметна Хари.

— Той сигур се надява да не е, хе-хе — смехът на Джим беше като на бик, прочистващ гърлото си.

— Хе-хе — повтори унило Олян. — Просто ми карайте чувалите, бе хора. Пощенската служба е отново в движение, а вие бихте могли да сте в седалката на водача.

Братята се спогледаха. След което се ухилиха. Беше все едно една усмивка се разпростря и по двете лица наведнъж.

— Наш татко щеше дъ те хареса — отбеляза Джим.

— А адски сигурно нямаше дъ ги хареса онея дяволи от Голямата Магистрална — допълни Хари. — Някой трябва да ги освести малко, г-н Ментелик, а хората казват, че ти си баш човека за тая работа.

— Хората умират по онея кули — продължаваше Джим. — Ние, видиш ли, знаем. Адски вярно си е! Кулите следват наш’те пътища. И си имахме договор, да им караме момчурляците по кулите, та ги слушахме к’ви ги дрънкат. Едно време са си имали всеки ден по един час да затварят цялата Магистрална за под’ръжка.

— Часът на Мъртвите, тъй му викат — поде Хари. — Точно преди съмване. Ей тогава умират хората.

Линия от светлини пресича континента, като мъниста сред предутринния мрак. И ето, от двете страни на Голямата Магистрална Линия започва Часът на Мъртвите, когато приемащите и предаващите кепенци изчистват съобщенията по тях и един след друг спират да се движат.

Мъжете от кулите се гордееха със скоростта, с която можеха да превключат кулите си от черно-белия дневен режим към светлинния нощен. Ако се случеше добър ден, можеха да го направят почти без да прекъсват предаването, крепейки се на клатещи се стълби високо над земната повърхност, докато край тях тропаха и тряскаха кепенците. Имаше герои, които запалваха всичките шестнадесет лампи на една голяма кула за няма и минута, плъзгайки се надолу по стълби и люшкайки се на въжета, за да запазят кулата си жива. „Жива“, точно тази дума използваха. Никой не искаше тъмна кула, нито дори и за минута.

Часът на Мъртвите беше нещо друго. Това беше един час време за поправки, замени, може би и за малко оправяне на документи. Най-вече за замени. Пипкава работа беше да се поправя кепенец високо горе на кулата, докато се клати от вятъра и докато пръстите ти премръзват, та винаги беше по-добре да го свалиш долу на въже и да качиш горе ново на негово място. Но когато те притиснеше времето, човек се съблазняваше да предизвика вятъра и да се пробва да освободи проклетите кепенци на ръка.

Понякога вятърът побеждаваше. Часът на мъртвите беше когато умираха мъже.

И когато някой умреше, изпращаха го вкъщи по щракса.

Ченето на Олян увисна:

— Ъ?

— Така му викат — обясни Хари. — Е, не е буквално, р’збира се. А пращат името му от единия край на Линията чак до другата, докато стигне до кулата, най-близо до къщата му.

— Ъхъ, ама те казват също, че понякога оня тип оставал някак по кулите — добави Джим. — „Жив в Овърхеда“, тъй му викат.

— Да, ма кат’ казват това, са все фиркани — поясни Хари.

— О, да, фиркани са си, от мен дъ знаеш — подтвърди брат му. — Скъсват ги от бачкане. Сега няма Час на Мъртвите, а им дават само по двайсе минути. Че и персонала съкращават. Някога по окторници вървяха на бавна скорост, сега обаче цялото време е високоскоростна, само дето кулите все се трошат. Виждали сме момчета, току-що слезли от кулите, очите им се подбелили, ръцете им треперят и не вдяват дали е обедно време или гъз. Подлудява ги тая работа. Ъ? Адски вярно си е!

— Само дето те и без друго са луди — допълни Хари. — Трябва да си луд зъ дъ работиш горе в тея пущини.

— Толкова се побъркват, че и обикновените луди ги мислят за луди.

— Тъй си е. Те обаче пак се връщат там. Побъркват ги щракалките. Щракалките ги обземат, обладават им душата — говореше Хари. — Практически нищо не им плащат, но бас държа, че и без пари те пак ще се качат по кулите.

— Голямата Магистрална я кара на тяхната кръв сега, откакто я подкара тая новата банда. За пари хора убиват, туй е то — заключи Джим.