Тери Пратчет - Пощоряване

Той се прибра и затвори вратата след себе си… и ето го този никой, стоящ насред вестибюла, от черния му плащ се стичат дъждовни капки, а той си сваля шапката с широката права периферия.

— О, гошподин Грайл, шър — обърна се Игор към високата фигура. — Трябваше да ше шетя, че ще ште Вие.

— Гепи Мангизов ме е викал — спомена Грайл. Беше по-скоро дъх, а не глас.

Игорският род беше загубил всякаква склонност да потрепва от поколения генетичен подбор, което не беше зле. Защото Игор се чувстваше неловко от самото присъствие на Грайл и такива като него.

— Гошподарят Ви очаква… — започна той.

Но вече нямаше никой.

Това не беше магия и Грайл не беше вампир. Игорите можеха да ги различават тези неща. Просто по него нямаше нищо излишно — нито излишна плът, нито излишни действия, нито излишни думи. Невъзможно беше да си представиш Грайл да колекционира карфици или да отпива вино или дори да повръща след пай с развалено месо. Картината на него, чистещ зъбите си или спящ, изобщо не съумяваше да се оформи в ума. Той оставяше впечатлението само, че, с големи усилия, се въздържа да те убие.

Замислен, Игор слезе до стаята си до кухнята и провери дали малката му кожена чанта е събрана, просто така, за всеки случай.

В кабинета си Гепи Мангизов си сипа едно малко бренди. Грайл се оглеждаше с очи, като че ли чувстващи се непривично сред толкова тесни пространства.

— А за теб? — попита Мангизов.

— Вода — отговори Грайл.

— Предполагам, че знаеш за какво става дума?

— Не — Грайл не си падаше по празните приказки, а като стана дума, изобщо не си падаше по приказването.

— Чете ли вестниците?

— Не чета.

— Знаеш ли за Пощата?

— Да.

— Откъде, ако мога да попитам?

— Носи се слух.

Мангизов прие това, както си беше. Г-н Грайл имаше специален талант, а ако той върви в пакет с разни чудатости, така да бъде. Освен това човек можеше да му се довери, той беше човек без задни мисли. Никога нямаше да изнудва, защото това нещо щеше да е първият ход в игра, която щеше да завърши със смърт все за някого , а ако Грайл се озовеше в такава игра, той щеше да убие незабавно, без много да му мисли, за да спести време, а и ще очаква, че всеки друг би постъпил по същия начин. Очевидно по нормалните човешки стандарти той беше безумен, но някак не вървеше да се каже така за него. По-скоро щеше да мине за „различно нормален“. В края на краищата Грайл сигурно би разказал играта на вампир в рамките на десет секунди, а нямаше никоя от слабостите на вампирите, като не броим може би необичайното му пристрастие към гълъбите. Той беше истинска находка.

— И нищо ли не намери за г-н Ментелик? — попита Мангизов.

— Нищо. Бащата умрял. Майката умряла. Отгледан от дядото. Пратен на училище. Тормозен. Избягал. Изчезнал — резюмира високата фигура.

— Хъм. Чудна работа, къде ли е бил през цялото това време? Или кой е бил той?

Грайл не похаби дъх за някакви си риторични въпроси.

— Той е… досадна пречка — продължи Мангизов.

— Разбрано.

Това му беше очарователното на Грайл. Той разбираше . Рядко му трябваше заповед, стигаше му само да му изложиш проблема. Фактът, че го излагаш тъкмо пред Грайл, до голяма степен гарантираше вида на решението.

— Пощенската Палата е стара сграда, пълна с хартия. Много суха хартия — каза Мангизов. — Ще е толкова жалко, ако се подпали.

— Разбрано.

И още нещо за Грайл. Той наистина не приказваше много. И най-вече не приказваше за старите времена и за всички онези хубави решенийца, които беше осигурил на Гепи Мангизов. И никога не казваше неща като „Какво имате предвид?“. Той разбираше.

— Ще взема хиляда и триста долара — каза той.

— Разбира се — съгласи се Мангизов. — Ще ти ги щракна по сметката ти в…

— В кеш — отсече Грайл.

— В злато ли? Не мъкна толкова много с мен — каза Мангизов. — Мога да ти ги намеря до няколко дни, разбира се, но мислех, че ти предпочиташе…

— Вече не вярвам на семафори.

— Но нашите шифри са много…

— Вече не вярвам на семафори — повтори Грайл.

— Отлично.

— Описание? — подкани Грайл.

— Никой изглежда не си спомня как изглежда той — замисли се Мангизов. — Но винаги носи голяма златна шапка с криле и апартаментът му е в сградата.

За момент нещо проблясна по тънките устни на Грайл. Беше усмивка, паникьосала се, че се е озовала на толкова несвойствено й място.

— Може ли да лети? — каза той.

— Уви, не изглежда склонен да ходи нависоко — отвърна Мангизов.