Тери Пратчет - Пощоряване

— Точно така — затвори вратата зад тях професорът, което беше сигнал за бръмчащия разговор да се поднови. — Доколкото разбирам, тези сопрани могат да ритат като мулета.

Олян сънуваше магьосници в буркани, всичките крещящи името му. В най-добрите традиции на събуждане от кошмар гласовете постепенно се сляха в един, който се оказа гласът на разтърсващия го г-н Помпа.

— Някои бяха затънали до уши в мармалад! — изпищя Олян, след което се освести. — Какво?

— Г-н Меентелиг, Имате Уговорена Среща С Лорд Ветинари.

Това хвана дикиш и прозвуча по-страшно от всякакви магьосници в буркани.

— Нямам никаква среща с Ветинари! Ъъъ… всъщност имам ли?

— Той Казва, Че Имате, Г-н Меентелиг — уточни големът. — Следователно Имате. Да Минем През Каретния Двор. Пред Главния Вход Има Огромна Тълпа.

Олян застина с наполовина обут панталон:

— Разгневени ли са? Някои от тях да носят кофи с катран? Или някаква перушина? 50 50 В юдаизма овехтели тори и талмуди не са били унищожавани, а са били погребвани със саван. — Бел.пр.

— Не Знам. Получих Инструкции. И Ги Изпълнявам. Съветвам Ви И Вас Да Постъпите Така.

И Олян беше подкаран през страничните улички, където все още се рееха валма мъгла.

— Небеса, какъв е тоя час? — оплака се той.

— Седем Без Петнадесет, Г-н Меентелиг.

— Ето, още е нощ! Не спи ли тоя човек? И какво ли е толкова важно, че да ме измъкват по това време от уютната ми топла купчина писма?

Часовникът в приемната на лорд Ветинари не тиктакаше правилно. Понякога тикането мъничко позакъсняваше, понякога такането мъничко поизбързваше. От време на време едното или другото изобщо го нямаше. Това всъщност не се забелязваше, освен ако повисиш тук повече от пет минути, за което време някои малки, но съществени участъци от мозъка се побъркваха.

А и Олян не го биваше в ранните часове. Това беше едно от предимствата на престъпния живот — няма нужда да ставаш преди другите хора да са проветрили улиците.

Чиновник Дръмнот се вмъкна в стаята с тихи стъпки, толкова безшумно, че дойде като шок. Беше един от най-тихите хора, изобщо срещани от Олян.

— Ще желаете ли малко кафе, г-н Началник Пощите? — попита той тихо.

— Лошо ли ми се пише, г-н Дръмнот?

— Не бих се наел да съдя, сър. Чели ли сте тазсутрешния „Вестник“?

— Новините ли? Не. Олеле… — Умът на Олян трескаво възстановяваше вчерашното интервю. Не беше издрънкал нищо нередно, нали? Не бяха ли само добри, позитивни неща? Ветинари искаше хората да използват Пощата, нали?

— Винаги си осигуряваме няколко копия направо от пресата — каза Дръмнот. — Сега ще Ви донеса едно.

Той се върна с вестник. Олян го разгърна, втренчи се за един момент на агония в първата страница, прочете няколко изречения, закри очите си с длани и изпъшка:

— О богове!

— Забелязахте ли карикатурата, г-н Началник Пощите? — вметна невинно Дръмнот. — Някои сигурно ще я сметнат за много забавна.

Олян рискува с още един поглед към кошмарната страница. Вероятно в несъзнателен инстинкт за оцеляване първият му поглед беше пропуснал карикатурата, изобразяваща двама дрипави улични гаврошовци. Единият държеше лист марки от по пени. Текстът под нея гласеше:

Първи Гаврош (току-що придобил няколко новоизпечени „Маркировки“): Скив, виждал ли си на лорд Ветинари задницата?

Втори Гаврош: Не ма, и няма пък да му я ближа за пени, няама!

Лицето на Олян придоби восъчен оттенък.

— Той видя ли го? — изграчи той.

— О, да , сър.

Олян се изправи пъргаво и заговори:

— Още е рано. Значи г-н Трупър трябва да е още на работа. Ако побързам, може и да ме вмести в графика си. Тутакси ще си замина. Ще ви спести бумащината. Не искам да съм в тежест на никого. Аз дори…

— Моля ви, моля ви, г-н Началник Пощите — любезно го върна обратно в стола Дръмнот. — Недейте да се вълнувате ненужно. Съгласно опита ми, негова Светлост е… сложен характер. Не е благоразумно да се предугаждат реакциите му.

— Да не би да мислите, че ще живея ?

Дръмнот сбърчи замислено лице, за известно време се загледа в тавана и рече:

— Хъм, да. Да, струва ми се, че и това е възможно.

— Тоест на свеж въздух? С всичко мое по мене си ли?

— Напълно вероятно, сър. Вече можете да влизате, сър.

Олян пристъпи на пръсти в кабинета на Патриция. Виждаха се само ръцете на лорд Ветинари от двете страни на разгърнатия „Вестник“. Олян препрочете заглавията в ням ужас:

Това беше главната статия. До нея имаше по-малка новина, която обаче също хващаше око. Заглавието й беше: