Тери Пратчет - Пощоряване

— Да! Бях назад във времето! Но също и в настоящето!

— А, да. Това се среща доста често — отбеляза магьосникът. — Достатъчно много думи, наблъскани на едно място, могат да въздействат на пространството и времето.

— И ми говориха!

— Вече казах на Стражата, че писмата копнеят да бъдат доставени — каза професор Пелц. — Докато едно писмо не е прочетено, то е незавършено. И ще опита всичко, за да бъде доставено. Но те не мислят в смисъла, в който го разбираме ние, а и не са много умни. Просто посягат на всяко достъпно им съзнание. Виждам, че Вас вече са Ви направили аватар.

— Но аз никога не съм летял!

— Аватар значи живо подобие на бог — поясни търпеливо професорът. — Крилатата шапка. Златният костюм.

— А не, това стана случайно…

— Сигурен ли сте?

Стаята потъна в мълчание.

— Ами… до този момент бях — призна Олян.

— Те не искат да навредят на никого, г-н Ментелик — каза Пелц. — Искат просто доставка.

— Никога няма да можем да ги доставим всичките — въздъхна Олян. — Та това ще отнеме години.

— Сигурен съм, че самият факт, че доставяте поне някои, ще помогне. — Професор Пелц се усмихна като доктор, казващ на пациента да не се тревожи, защото болестта завършвала летално само в 87 процента от случаите. — Има ли още нещо, с което да съм Ви от помощ? — той се изправи, намеквайки, че времето на един магьосник е ценно.

— Е, много ми се иска да разбера къде са отишли люстрите — каза Олян. — Хубаво щеше да е да ги върна. Може да се каже, символично.

— Аз не мога да Ви помогна тук, но съм сигурен, че професор Базедов ще може. Той е Посмъртен професор по Хронична Библиомантия. Ако желаете, можем да се отбием да го видим на излизане. Той е в Магьосническия Килер.

— А защо е „посмъртен“? — попита Олян, когато излязоха в коридора.

— Мъртъв е — обясни Пелц.

— О… А аз пък се надявах, че ще е нещо малко по-метафорично — рече Олян.

— Не се безпокойте. Той реши да приеме Ранната Смърт. Много изгоден пакет.

— О — каза Олян. Най-важното в такива моменти е да се издебне моментът за бягство, да, но те бяха дошли до тук през плетеница от мрачни проходи, а това тук изобщо не беше място, в което човек би искал да се загуби. Нещо може да вземе и да те намери.

Спряха пред врата, иззад която се чуваха приглушени гласове и от време на време звън на стъкло. Всякакъв шум замлъкна, когато професорът отвори вратата и беше трудно да се определи откъде ли ще да е идвал той. Помещението наистина представляваше килер, без никакви хора в него, по стените бяха наредени рафтове, а по тях бяха наредени малки буркани. Във всеки буркан имаше по един магьосник.

Това вече си е точното време за бягство, помисли си костният мозък на Олян, когато Пелц взе един буркан, отвинти капака и бръкна в него за миниатюрния магьосник.

— Това всъщност не е той — каза бодро професорът, виждайки изражението на Олян. — Икономката слага вътре тези малки кукли на магьосници, за да напомня на кухненския персонал, че стъклениците не бива да се използват за други цели. Ако не се лъжа, имаше един инцидент с едно фъстъчено масло. Аз трябва да я извадя само за да не звучи професорът приглушено.

— Значи… ъъъ, тогава къде е всъщност професорът?

— А, в буркана е, в известна степен — отговори професор Пелц. — Много е трудно да се обясни на лаик. Той е мъртъв само в…

— … в известна степен? — помогна Олян.

— Именно! И може да се върне с едноседмично предизвестие. Немалко от по-старите магьосници го предпочитат напоследък. Казват, че било много освежаващо, също като отпуска. Само че е по-дълго.

— Къде отиват?

— Никой не е сигурен, но може да се чуят звуци от прибори за хранене — каза Пелц и вдигна стъкленицата към устата си:

— Извинете, професор Базедов? Бихте ли могли случайно да си спомните, какво се е случило с люстрите на Пощенската Служба?

Олян очакваше тъничко гласче, но един гърлен, макар и старчески глас произнесе само на сантиметри от ухото му:

— Какво? А! Да бе! Едната е в Операта, а другата я взеха от Гилдията на Убийците. Я, ето че носят пудингите! Довиждане!

— Благодаря Ви, професоре — каза мрачно Пелц. — Тук всичко е наред…

— Дреме ми на мен! — тросна се безтелесният глас. — Разкарайте се, моля, тук се яде!

— Е значи, това е — заключи Пелц, прибирайки куклата-магьосник в стъкленицата и завинтвайки капачката. — Операта и Гилдията на Убийците. Трудничко ще е да се върнат оттам, като си помисли човек.

— Така де, като си помисля, ще го отложа за някой друг ден — каза Олян, излизайки от вратата. — С тези хора е опасно да се бъзика човек.