Тери Пратчет - Пощоряване

Олян преглътна и произнесе:

— Беше толстолоб.

— Наистина ли? Повечето хора казват, че било шаран — каза някой. — За вкус не може да се спори, предполагам.

Нечии ръце развързаха Олян и го изправиха на крака. Тези ръце принадлежаха на орангутан, но Олян се въздържа от коментари. В крайна сметка това нали беше магьоснически университет.

Човекът, който го беше натирил в креслото, сега стоеше до едно бюро, загледан в някакъв магьоснически уред.

— Ей сега ще излезе — си мърмореше той. — Всеки момент. На секундичката. Айде, айде…

Сноп от нещо като маркучи излизаше от бюрото и се губеше някъде в стената. Олян беше сигурен, че за миг те се издуха като припряно закусващ питон, машината се разтресе и от един процеп изхвърча къс хартия.

— А, ето го и него — вдигна го магьосникът. — Да, книгата, която търсите е „История на шапките“ от Ф. Г. Малопръстов, прав ли съм?

— Не, в действителност не търся книга… — започна Олян.

— Сигурен ли сте? Ние имаме много.

Две неща биеха на очи в този магьосник. Едното… ами дядо Ментелик обичаше да казва, че честността на един човек можело да се познае по големината на ушите му, та това трябваше да е изключително честен магьосник. Другото беше, че брадата му определено беше фалшива.

— Всъщност търсих един магьосник на име Пелц — пробва се Олян.

Брадата леко се отмести и разкри широка усмивка.

— Знаех си, че машината ще проработи! — възкликна магьосникът. — Фактически Вие търсите мен.

Табелата от външната страна на вратата на кабинета гласеше: „Ладислав Пелц, Д.н.М.Фил., Предсмъртен професор по Хронична Библиомантия“. От вътрешната страна на вратата пък имаше кука, на която магьосникът си окачи брадата.

Кабинетът беше магьоснически, така че естествено имаше череп със свещ и препариран крокодил, висящ от тавана. Никой и най-вече никой магьосник не знаеше за какво бяха те, но просто трябваше да си ги имаш.

Освен това стаята беше пълна с книги и направена от книги. Нямаше истински мебели, сиреч бюрото и столовете бяха направени от книги. Изглеждаше сякаш много от тях бяха постоянно разгръщани, защото в тях бяха затъкнати за белязки други книги.

— Предполагам, че искате да научите повече за вашата Пощенската Палата? — каза Пелц, когато Олян се настани на стол, грижливо сглобен от томове 1-ви до 41-ви на „Синоними на думата гуменка“.

— Да, ако обичате — каза Олян.

— Гласове, нали? И странни явления?

— Да!

— Как да го обясня… — замисли се Пелц. — Разбирате ли, думите имат сила. Такава е природата на нашата вселена. Ето, и нашата Библиотека изкривява пространството и времето в доста голям мащаб. Та значи, когато Пощенската служба започна да натрупва писма, тя занатрупва думи. В действителност това, което се получи е нещо, което ние наричаме гевайза , гробище за живи думи. Вие от литературното изповедание ли сте, г-н Ментелик?

— Не съвсем.

Книгите бяха затворена книга за Олян.

— Бихте ли изгорили книга? — попита Пелц. — Да речем някоя стара оръфана книга, разхвърчала се на отделни листа, намерена в боклука?

— Е… май че не — призна Олян.

— Защо? Дали защото от самата мисъл няма да се почувствате неудобно?

— Да, изглежда е така. Книгите… ами такива неща просто не се правят. Ъ… а защо носите фалшива брада? Аз си мислех, че магьосниците си имат истински.

— Не е задължително, обаче, нали знаете, като излизаме, обществеността очаква от нас бради — обясни Пелц. — То е като звездите по робите ни. Освен това много запарват като е жега. Та докъде бях стигнал? Да. Гевайзите. Всички думи имат някаква сила. Това се усеща инстинктивно. Някои, като магичните заклинания и истинските имена на боговете, имат значителна сила. С тях трябва да се държим с уважение. В Клач има планина с множество пещери, в които са погребани над сто хиляди стари книги, предимно религиозни, всяка от тях обвита в бял ленен саван 49 49 Множество култури изобщо не практикуват нито една от тях в забързаното ежедневие на съвременния свят, просто защото не могат да си спомнят какво ли са представлявали те. — Бел.авт. . Това вероятно е екстремен подход, но интелигентните хора винаги са осъзнавали, че най-малкото с някои думи трябва да се борави внимателно и с уважение.

— А не просто да ги пъхаш в чували на тавана — довърши Олян. — Чакайте малко… един голем нарече Пощенската Палата „гробище за нечути думи“.

— Изобщо не е за учудване — забеляза спокойно професор Пелц. — Древните гевайзи и библиотеки са използвали големски труд, защото единствените думи, които могат да въздействат на големите, са тези в главите им. Думите са много важни . И когато се натрупа критична маса от тях, те променят естеството на вселената. Имали ли сте нещо, което Ви е изглеждало като халюцинации?