Тери Пратчет - Пощоряване

— А, това трябва да е Ото — намеси се бързо Захариса. — Да не би да имате… нещо против вампирите?

— Ех, ако има две ръце и може да ходи, ще го взема на работа!

— Той вече си има работа — засмя се Захариса. — Той ни е главният иконографист. Искаше да снима Вашите мъже по време на работа. Много бихме искали да снимаме и Вас. За предната страница.

— Какво? А, не! — сепна се Олян. — Моля ви се! Не!

— Той е много добър.

— Да, обаче… обаче… обаче… — започна Олян и в главата му изречението продължаваше така: „… обаче не вярвам че талантът да изглеждам като половината мъже, които ще видиш на улицата, би могъл да издържи на една снимка.“

Това което обаче излезе на бял свят беше:

— Не искам да се изтъквам за сметка на всички мъже и големи, работещи здраво, за да изправят Пощата на крака! В крайна сметка в колектива няма място за първо лице, нали?

— Всъщност има, първо лице множествено число — забеляза Захариса. — Освен това именно Вие носите крилатата шапка и златния костюм. Хайде, г-н Ментелик!

— Добре де, добре, всъщност не исках да задълбавам в това, но това е против моята религия — каза Олян, след като вече имаше време да помисли. — Забранено ни е да се взема по какъвто и да е начин образът ни. Нали знаете, това отнема частица от душата.

— Да не би да вярвате в това? — вдигна вежди Захариса. — Ама наистина?

— Ъ, не. Не. Разбира се, че не. Но… не може да се отнасяш, виждате ли, с религията си като с шведска маса. Тоест, не може да кажеш, да, моля, ще взема Райското Блаженство и помощта на Божественото Провидение, но ще си спестя малко от Коленопреклонните Молитви и ще се откажа от Забраната за Образите, защото нещо не ми е по вкуса. Или пълния пакет или нищо, защото иначе… добре де, иначе ще е малко глупаво.

Г-ца Крипслок го гледаше, наклонила главата си настрани. След някое време продължи:

— Вие нали работите за негова Светлост?

— Да, разбира се. Това е държавна служба.

— И предполагам ще ми кажете, че преди сте работили като чиновник, нищо особено?

— Именно.

— Макар че Олян фон Ментелик вероятно е истинското Ви име, защото не мога да повярвам, че някой доброволно ще си избере такъв псевдоним — не млъкваше тя.

— Много Ви благодаря!

— На мен обаче ми се струва, че Вие отправяте предизвикателство, г-н Ментелик. Точно сега около щракалките има какви ли не проблеми. Надигна се голяма шумотевица около всичките онея хора, уволнени от тях, и как тези които са останали ги изтискват до умирачка, и ето че изниквате Вие, бликащ със свежи идеи.

— Говоря съвсем сериозно, Захариса. Вижте, хората вече пращат нови писма по пощата!

Той извади един наръч от джоба си и ги разгърна на ветрило.

— Ето, виждате ли, тук има едно за Кукличките, това пък е за Дрямков Рид, а това за… Слепия Йо…

— Който е бог — отбеляза жената. — Може малко да ви затрудни.

— Не, — тросна се Олян и бързо прибра писмата. — Доставяме и на самите богове. Той си има три храма в града. Така че ще е лесно.

„А междувременно забравихте за снимките, ура…“

— Както виждам, Вие сте способен човек. Кажете ми, г-н Ментелик, запознати ли сте с историята на тази сграда?

— Не особено. А със сигурност бих искал да разбера, къде са отишли люстрите!

— И досега не сте разговаряли с професор Пелц?

— Кой е той?

— Направо не е за вярване. Той е от Университета. Написал е цяла глава за това място в книгата си за… о, ставаше дума за нещо си там за големи струпвания от писано слово, имащи свое си съзнание. Предполагам, че знаете за умрелите хора?

— О, да.

— Та той каза, че сградата някак си ги подлудила. Е, всъщност това го казахме ние. Това, което каза той, беше малко по-сложно. Бива си Ви, г-н Ментелик, след като сте поели работа, която току-що е убила четирима души преди вас. Нужно е да си специален човек, за да се съгласиш на това.

Да, помисли си Олян, незапознат с фактите човек.

— Самият Вие да сте забелязали нещо странно? — продължаваше тя.

— Ами струва ми се, че тялото ми се върна назад във времето, обаче стъпалата на краката ми си останаха в настоящето, да но не съм съвем сигурен, дали част от това не е било халюцинация. За малко не бях убит от пощопад и писмата ми говорят — изобщо не си позволи да каже Олян, защото такива неща не се казват пред отворен бележник. Това, което той каза беше:

— А, не. Това е прилична стара сграда и аз сериозно възнамерявам да я върна към някогашната й слава.

— Добре. На колко години сте, г-н Ментелик?