Тери Пратчет - Пощоряване

Главата на голема пак се обърна към г-ца Миличкова и пак с въпрос:

— Възторг?

Тя въздъхна:

— И тази дума е от мъчните, г-н Олян. Почти толкова лоша е, колкото „скучно“. Най-близкото, за което се сещам, ще е: Удовлетворява ли те императивът да изпълняваш наредената дейност?

— Да — изтътна големът. — Вестите Трябва Да Бъдат Доставени. Така Е Писано В Моя Шхем.

— Това пък е свитъкът в главата му, който дава на голема инструкциите му — поясни г-ца Миличкова. — В случая с Ангамарад е глинена табличка. По негово време не са имали хартия.

— Наистина ли си доставял послания на царе? — попита затаил дъх Грош.

— Много Царе — отговори Ангамарад. — Много Царства. Много Богове. Много Богове. Всичките Ги Няма Вече. Всичко Отминава. — В този момент гласът на голема стана по-дълбок, като че ли той цитираше нещо по памет. — Ни Потоп Ни Ледена Епоха Ни Черното Безмълвие На Преизподните Не Могат Да Спрат Тез Вестоносци Във Тяхното Свещено Дело. Хич Да Не Ни Питате За Саблезъби Тигри, Катранени Ями, Големи Зелени Зъбати Неща И За Богинята Цзол.

— И по ваше време ли е имало големи зелени зъбати неща? — попита Тропс.

— По-Големи. По-Зелени. По-Зъбати.

— А богинята Цзол? — обади се Олян.

— Не Питай.

Настъпи неловко мълчание. Олян обаче знаеше как да го наруши.

— И точно вие ли ще решавате дали той е пощаджия? — рече той меко.

Пощальоните за кратко си зашепнаха нещо и Грош се обърна пак към Олян:

— Пощаджия и половина е той, г-н Ментелик. Изобщо не сме знаели. Момците казват, тъй де, то си е чест, сър, да, чест е д’ работим с него. Така де, ам’че то си е… като история, сър. То е като… такова…

— Казвах ли аз, че Орденът има голямо минало, казвах ли? — намеси се Джими Тропс, грейнал от гордост — Ам’че пощаджия е имало още в самата зора на времето! Кат чуят другите, че си имаме член от толкова отдавна, ам’че другите тайни общества направо ш’ позеленеят като… като…

— Като големи зъбати неща? — подсказа Олян.

— А така! И с аверите му няма проблем, щом ш’ изпълняват заповеди — заключи щедро Грош.

— Благодаря ви, господа — каза Олян. — А сега ни остава да се погрижим само — той кимна към Станли, носещ две големи тенекии с лазурно синя боя — за техните униформи.

Половин час по-късно, с още незасъхнала докрай боя, всеки съпроводен от човешки пощальон, големите излязоха по улиците. Олян гледаше как главите на хората се обръщат. Следобедното слънце се отразяваше от лазурното синьо, а Станли, боговете да го благословят, беше намерил и гърненце златна боя. Честно казано, големите бяха впечатляващи. Блестящи.

На хората трябваше да им се даде зрелище. Дадеш ли им зрелище, докарал си ги до половината път до където искаш да стигнат.

Един глас зад него му каза:

— „Както вълк към кошара се впуска, така / Пощаджията идеше с пищна войска, / Легиони блестящи в злато и лазур…“ 43 43 Между седемнадесети и деветнадесети век е било популярно да се изобразяват разни абстрактни неща, например държавността на някоя държава, във вид на алегорични фигури на царствени жени. През викторианската епоха във Великобритания е била особено популярна женската фигура, седнала на трон със скиптър в ръка и лъв, легнал при нозете й, наречена Британия. — Бел.пр.

За един момент само, за едно трепване време, Олян си помисли: „Пипнаха ме, тя знае. Някак си е разбрала.“ После мозъкът му се намеси. И той се обърна към г-ца Миличкова:

— Като бях малък си мислех, че легиони са някакъв вид доспехи, г-це Миличкова — усмихна й се той. — Представях си как войските по цяла нощ си ги лъскат.

— Колко мило — г-ца Миличкова си запали цигара. — Виж, ще ти пратя останалите големи колкото се може по-скоро. Разбира се, може да изникнат проблеми. Стражата обаче ще е на наша страна. В нея има свободен голем 44 44 Това са началните стихове на баладата на Джордж Гордон Байрон „Гибелта на Синахериб“ (оригиналът на стихотворението може да се намери примерно тук: http://www.kalliope.org/digt.pl?longdid=byron1999041118; а българският превод примерно тук: http://www.chitanka.info/lib/text/6681), само че с пищната си войска там идва не пощаджията, а асириецът. Има се предвид походът на асирийския цар Синахериб срещу Йерусалим през 681 г. преди новата ера. Падането на Йерусалим очевидно било неминуемо, но през нощта цялата „пищна войска“ била поразена с божествена намеса. Сиреч отново се подтвърждава, че от г-ца Миличкова човек надали ще чуе мили думи. — Бел.пр. и те си го харесват. Макар че там няма значение от какво си направен, защото постъпиш ли в Стражата, Командир Ваймс ще се погрижи да станеш прилично ченге. Той е най-циничното копеле, ходило някога под слънцето.