Тери Пратчет - Пощоряване

— Какво рисувате, г-н Ментелик? — заизвива врата си момчето. — Това тук прилича на Пощата!

— Точно така, Станли. Това тук ще бъде пощенска маркировка. Ето, какво ще кажеш за останалите? — и той му подаде другите скици.

— Ау, ама Вие сте толкова добър ри-су-вач, г-н Ментелик! Та това е досущ лорд Ветинари.

— Тази ще е маркировката за едно пени — обясни Олян. — Образа го прерисувах от пенито. На двупенсовата е градският герб, на петпенсовата е Морпоркия с вилицата 42 42 Името на този виден отвсякъде стражник (Colon) означава чисто и просто „черво“. Значи също и „двоеточие“, но уважаемите читатели няма да се затруднят да преценят кое от тези значения е първостепенно. — Бел.пр. , а голямата еднодоларова е с Кулата на Занаята. Мисля и за някаква десетпенсовка.

— Много са хубави, г-н Менетилик, — възхити се Станли. — С всичките тези детайли. Като мънички картини са. Как се наричат тези тънки вълнисти чертички?

— Това е винетка. За да е по-трудно да се фалшифицира. А когато писмото с маркировката дойде в Централна Поща, виждаш ли, взимаме един от старите гумени печати и го удряме по новите маркировки, така че те да не може да се ползват повторно и…

— О, да, защото тези марки са си точно като парите — вметна радостно Станли.

— Моля? — чаят на Олян запецна на половин път към устата му.

— Като парите. Те са като пари, защото марката за пени си е, като си помислиш, ами тя си е пени. Добре ли сте г-н Ментелик? Защото изведнъж почнахте да изглеждате странно.

— Ъ… какво? — продума Олян гледайки към стената с чудата отсъстваща усмивка.

— Добре ли сте, сър?

— Какво? О. Да. Наистина съм добре. Ъ… как мислиш, дали няма да потрябва по-голяма марка? Да речем от пет долара?

— Ха, ако питате мен, с нея ще може да се прати доста голямо писмо чак до Четирите Хикса, г-н Ментелик! — отвърна възбудено Станли.

— Е, струва си да се мисли в перспектива — каза Олян. — Имам предвид, след като сме се заели да проектираме марки, така де…

Станли обаче вече се беше захласнал по кутията на г-н Робинсън. Тя беше стара дружка на Олян. Той никога не използваше за псевдоним „г-н Робинсън“, освен когато оставяше кутията на съхранение при някой полу-честен търговец или кръчмар, така че тя да е на сигурно място, дори ако на него му се наложеше да бяга от града. За един мошеник и фалшификатор тя беше като комплект шперцове за взломаджия, само че със съдържанието на тази кутия можеше да се отключват умовете на хората.

И сама по себе си тя беше произведение на изкуството, както се вдигаха и разгръщаха всичките й малки отделенийца, щом я отвориш. В нея имаше писалки и мастила, естествено, но също и шишенца с бои и оцветители, лакове и разтворители. А също, грижливо подредени така че да не се смачкат, тридесет и шест различни вида хартия, някои от които много трудни за набавяне. Хартията беше важна. Излязат ли тежестта или плътността неправилни, никакво умение няма да те спаси. Много по-лесно можеше да минеш с неумела работа с писалката, отколкото с неподходяща хартия. Всъщност грубата работа с писалката понякога минаваше по-добре, отколкото цяла седмица безсънни нощи, прекарани в изпипване на всяка подробност, защото в главите на хората имаше нещо, което засичаше някоя дреболия, която се окажеше не съвсем наред, но в същото време само̀ ще доработи детайли, които са били само бегло намекнати в няколко грижливо положени щриха. Нагласата, очакванията и представянето бяха всичко.

Също като при самия мен, помисли си Олян.

На вратата се почука и със същото движение тя беше отворена.

— Да? — сопна се Олян без да се обръща. — Не виждате ли, че съм зает с дизайн на па… на марки?

— Тук е една дама — проговори задъхано Грош. — С големи !

— А, това трябва да е г-ца Миличкова — Олян остави писалката.

— Дасър. Тя каза: „Кажете на г-н Слънчо, че съм докарала неговите пощальони“, сър! Да не би да вземете големи за пощальони, сър?

— Да. Защо не? — Олян го изгледа строго. — Ти нали се разбираш с г-н Помпа?

— Да, ама с него няма проблем — измърмори Грош. — Така де, той нали поддържа чистота наоколо и винаги отдава нужната почит… аз нали говоря, к’вото ми е на сърце, сър, но хората, на тях може д’ им е търсене с големи наоколо, сър, ами с техните горящи очи и с това че при тях спирането хич го няма. Ами, сър, аз само д’ кажа, че м’четата може и да не се спогодят с тях.

Олян го изгледа. Големите бяха последователни, надеждни и, за боговете, те изпълняваха заповеди. И той ще получи още един шанс да му се усмихне г-ца Миличкова … Я си мисли за големи! Големи, големи, големи!