Тери Пратчет - Пощоряване

Тогава той се усмихна и каза:

— Дори ако мога да докажа, че са истински пощаджии ли?

Десет минути по-късно първият от големите, наречен Ангамарад, проби с юмрук пощенската кутия, така че се разхвърчаха няколко кубични сантиметра трески.

— Пощата Доставена — изтътна той и затихна. Очите му почти загаснаха.

Олян се обърна към скупчилите се хора-пощальони и посочи с ръка импровизираната Пощаджийска Обиколка, която беше стъкмил в главната зала:

— Обърнете внимание на премазаната ролкова кънка, господа. Забележете купчината строшено стъкло там, където някога е била бирената бутилка. И нека добавим, че г-н Ангамарад извърши всичко това с качулка на главата си.

— Е да, ама очите му прогориха дупки в нея — посочи Грош.

— Всеки от нас си е такъв, какъвто е — забеляза сковано Прелест-Хубавинка Миличкова.

— Трябва д’ му призная, драго ми стана на сърцето като я строши тая врата — рече Старши Пощальон Бейтс. — Ш’ги научи туй тях как д’ ги слагат ниски и остри.

— И с кучетата няма д’ има проблеми, като гледам — добави Джими Тропс. — Ей, на него няма как да му наръфат задника на мръвки, не и на него .

— Значи всички сте съгласни, че големът става за пощальон? — подкани ги Олян.

Изведнъж всичките им лица се навъсиха и те заговориха в хор:

— Да де, ако питат нас няма проблеми, ама разбирате ли…

— … ам’че хората може д’ го вземат малко навътре, такова, кат’се опре до тея глинените…

— … оная ми ти работа, дето били отнемали работни места от истинските хора…

— … не че имам нещо против него, ама хич нямам, но…

По едно време всички млъкнаха, защото големът Ангамарад отново понечи да проговори. За разлика от г-н Помпа, на него му трябваше известно време да набере скорост. А когато гласът му се явеше, изглеждаше сякаш идва от далече и от преди много време, като шумът на прибоя във вкаменена мидена черупка. И рече той:

— Какво Е Поща Льон?

— Вестоносец, Ангамарад — обясни му г-ца Миличкова. Олян забеляза, че на големите тя говори иначе. В гласа и имаше истинска нежност .

— Господа — обърна се той към пощальоните. — Знам, че се чувствате малко…

— Аз Бях Вестоносец — избумтя Ангамарад.

Гласът му не беше като на г-н Помпа, нито пък глината му. Изглеждаше като груб пъзел от най-различни видове глина, от почти черна през червена до светло сива. Очите на Ангамарад, за разлика от заревото от пещ на останалите големи, светеха в тъмно рубиново. Изглеждаше стар. Нещо повече, създаваше усещане за старост. От него се излъчваха тръпките на самото време. На едната си ръка, точно над рамото, той имаше малка метална кутийка на ръждясала верижка, зацапала с ръжда глината му.

— Търчал си по поръчки, а? — попита нервно Грош.

— Последната Ми Задача Беше Да Доставям Наредбите На Хет, Цар на Тут — каза Ангамарад.

— Никога не съм чувал за тоя цар Хет — забеляза Джими Тропс.

— Не Е За Учудване, Като Се Има Предвид, Че Страната Тут Потъна Под Морските Вълни Преди Девет Хиляди Години — каза печално големът. — Случва Се.

— Д’пукна! Ам’че ти да не си на девет хиляди години? — възкликна Грош.

— Не. Аз Съм На Почти Деветнадесет Хиляди Години, Откакто Съм Роден В Пламъците От Жреците На Упса В Третия Нинг От Стриженето На Козата. Те Ми Дадоха Глас, За Да Мога Да Нося Вести. Такъв Е То Светът.

— И за тези не съм чувал — рече Тропс.

— Страната Упса Е Унищожена От Изригването На Връх Шипуту. Прекарах Два Века Под Планина От Пемза, Докато Тя Не Ерозира. След Това Станах Вестоносец На Рибарските Царе На Свещения Улт. И По-Зле Можеше Да Бъде.

— Сигурно сте видял какви ли не неща, сър! — продума смаян Станли.

Светещите очи се обърнаха към него и огряха лицето му:

— Морски Таралежи. Видях Много Морски Таралежи. И Морски Краставици. И Мъртвите Кораби Как Плават. Веднъж Имаше Котва. Всичко Отминава.

— Колко време си бил под морето? — попита Олян.

— Бяха Близо Девет Хиляди Години.

— Имаш предвид, че… просто си си седял там ли? — не повярва Аджи.

— Нямах Инструкции Да Върша Друго. Слушах Песента На Китовете Над Мен. Беше Тъмно. После Дойде Мрежа, И Издигане, И Светлина. И Такова Се Случва.

— И не ти ли беше… така де, скучно? — попита Грош. Всичките пощальони бяха зяпнали.

— Скучно? — повтори неуверено Ангамарад и се обърна да погледне г-ца Миличкова.

— Няма представа, какво значи това — поясни тя. — Никой от тях няма представа. Дори и по-младите.

— Тогава предполагам, че си във възторг, че пак да доставяш вести! — рече Олян, малко по-приповдигнато отколкото възнамеряваше.