Тери Пратчет - Пощоряване

Той отвори вратата и инстинктивно приклекна. Усети как арбалетната стрела профуча между крилете на шапката му.

Г-ца Миличкова сведе арбалета:

— О богове, ама че това сте Вие! Аз пък за момент си помислих, че на небето е изгряло ново слънце!

Олян предпазливо се изправи след като тя остави арбалета.

— Снощи ни метнаха запалителна бомба — даде нещо като обяснение на опита си да го простреля в главата тя.

— Колко голема имате за наемане в настоящия момент, г-це Миличкова? — попита я той.

— Хъ? Ами… някъде към… около дузина или нещо такова…

— Добре. Взимам ги. Няма нужда да ми ги увивате. Искам ги в Пощенската Палата колкото се може по бързо.

— Какво? — г-ца Миличкова си върна изражението на несекващо раздразнение. — Вижте сега, не може просто ей така да влезете, да щракнете с пръсти и да поръчате дузина хора по този начин…

— Те обаче смятат себе си за собственост! — възрази Олян. — Така ми казахте Вие.

Те се изгледаха един другиго. После г-ца Миличкова разрови разсеяно някакви папки:

— Засега мога да Ви дам да зае… да вземете на работа четирима. Значи… Порта 1, Трион 20, Звънарна 2 и… Ангамарад. Все още само Ангамарад може да говори. Свободните още не са помогнали на останалите…

— Помогнали ли?

Г-ца Миличкова сви рамене:

— Много от културите, създавали големи, са смятали, че сечивата не бива да говорят. Те нямат езици.

— И Сдружението им отпуска допълнителна глина, а? — вметна любезно Олян.

Тя го прониза с поглед.

— Нещата са малко по-мистични — каза тя с официален тон.

— Отлично, няма проблем да са неми, стига да не са глупави — отвърна Олян, опитвайки се да изглежда сериозен. — Този Ангамарад как така си има име? Те нали имаха само обозначения?

— Доста от много старите имат собствени имена. А сега ми кажете, какво искате да вършат? — рече жената.

— Да са пощальони — отговори Олян.

— Да работят на обществено място ли?

— Не мисля, че е възможно да има тайни пощальони. — Олян закратко си представи сенчести фигури сновящи от врата на врата. — Проблем ли има?

— Ами… не. Определено няма! Само дето хората малко се нервират и подпалват офиса на Сдружението. Ще ви ги пратя възможно най-скоро. — Тя направи малка пауза — Нали сте наясно, че притежаваните големи имат право на свободно време веднъж седмично? Нали сте чели памфлета?

— Ъ… свободно време ли? За какво им е изпотрябвало свободно време? Чукът си няма свободно време, нали?

— За да бъдат големи. Хич не питайте какво правят… Аз мисля, че просто отиват да си седят в някое мазе. То е… начин да покажат, че не са чукове, г-н Ментелик. Погребаните забравят. Свободните големи ги учат. Но не се безпокойте, през останалото време дори няма да спят.

— Значи… и г-н Помпа ли ще си има свободен ден тази седмица? — попита Олян.

— Разбира се — отвърна г-ца Миличкова и Олян си го отбеляза под графа „полезна информация“.

— Добре. Благодаря Ви — каза той.

„Искате ли да вечеряме днес?“ Олян обикновено нямаше никакви затруднения с думите, тези обаче не можаха да се откъснат от езика му. В г-ца Миличкова имаше нещо тръпчиво като ананас. А имаше и нещо в израза й, което като че му казваше: с нищо не можеш да ме изненадаш. Знам всичко за теб.

— Нещо друго има ли? — попита тя. — Защото сте застанали с отворена уста.

— Ъ… не. Всичко е наред. Благодаря Ви — измънка Олян.

Тя му се усмихна, от което някои части от Олян изтръпнаха.

— Е, добре, вървете тогава, г-н Ментелик — каза тя. — Вървете да огрявате света като слънчице.

Четирима от всеки петима пощальони, или както ги наричаше г-н Грош, бойци дьо ветеран, се бяха събрали да пият чай в отрупаното с поща килерче, смехотворно наричано „стая за лични нужди“. Аджи го бяха изпратили вкъщи, след като отстраниха булдога от крака му. Олян ги почерпи с кошница с плодове. Няма как да сбъркаш с една кошница с плодове. Е, в крайна сметка те бяха захапали работата. Както впрочем и булдогът. Обаче все някаква поща вече беше доставена, трябваше да се признае. Е, трябваше да се признае също, че тя беше закъсняла с много много години, но все пак пощата се придвижваше . Можеше да се усети това нещо във въздуха. Усещането тук вече не беше като в гробище.

И ето че Олян се оттегли в кабинета си, където се отдаде на творчество.

— Чаша чай, г-н Ментелик?

Той вдигна поглед към Станли, зяпащ го някак си странно.

— Благодаря, Станли — каза му той, оставяйки писалката. — А, виждам, че си успял да го задържиш почти целия в чашата този път! Браво!