Тери Пратчет - Пощоряване

Момчето влезе през една врата в нещо, което изглеждаше като стая пълна с колети, но в отсрещния й край Олян можеше да види отворен проход и очертанията на парапет. Той ускори крачка и изгуби пода изпод краката си.

Светлината изчезна. За кратко, и за негов ужас, той се озова сред сухи писма навсякъде около него, падащи заедно с него. Приземи се върху други писма, потръпвайки когато старите вехти пликове се накамариха върху него. За малко, през дъжда от поща, той зърна запрашен прозорец, до половината затрупан с поща и пак потъна. Купчината под него се раздвижи, настрани и надолу. Чу се трясък от нещо като врата, изтръгната от пантите й и течението настрани значително се увеличи. Той бясно задрапа да достигне повърхността тъкмо навреме, за да се удари в горната рамка на някаква врата, след което течението го повлече.

Вече съвсем безпомощен, носен от хартиената река, Олян смътно усети труса, когато подът поддаде. Пощата се изсипа през него, отнесе и Олян и го запрати в поредната пряспа от пликове. Той изгуби зрението си, когато хиляди писма се стовариха отгоре му, а след това изчезнаха и звуците. Мракът и тишината го стиснаха като в юмрук.

Олян фон Ментелик се беше свил с глава, опряна на ръцете му. Имаше въздух, но беше спарен и нямаше да му стигне задълго. Не можеше да помръдне дори и пръста си. Около него трябваше да има тонове поща.

— Предавам душата си на всеки бог, който съумее да я намери — измърмори той в задушния въздух.

Синя линия се заизвива пред вътрешния му взор. Беше ръкопис. Но някак си той го чуваше да говори:

— Мила мамо, пристигнах благополучно и си намерих квартира в …

Гласът звучеше като на селско момче, но в него имаше и нещо… скрибуцащо . Ако писмата можеха да говорят, сигурно щяха да звучат така. Думите се точеха, с букви накривени и размазани от перото на неохотния си писач… и както си течаха, друг текст започна да се пише пред очите му, стегнат и акуратен:

— Уважаеми господине, имам честта да Ви съобщя, че се явявам единственият душеприказчик на имуществото на покойния сър Дейви Трил от имението „Имението“ в Смесена Благодат, а съгласно всички налични данни, Вие сте единственият …

Гласът продължаваше нататък с толкова отчетливо произнесени думи, че можеха да се чуят лавиците с правни книги зад бюрото, но вече започваше трето писмо:

— Уважаема г-жо Кларк, с най-голямо прискърбие Ви съобщавам, че при сблъсък с противника вчера Вашият съпруг, К. Кларк, се сражаваше доблестно, но …

И тогава всичките едновременно започнаха да се пишат. Десетки, стотици, хиляди гласове изпълваха ушите му и криволичеха пред вътрешния му взор. Не викаха, а само проиграваха думите докато главата му не се задръсти от звуци, оформящи помежду си нови думи, също както дрънкането, пищенето и гърменето на всичките инструменти на един оркестър се слива в общ климакс…

Олян се опита да изкрещи, но устата му се напълни с писма.

И тогава една ръка го хвана за крака и той се озова във въздуха висящ с главата надолу.

— О, Г-н Меентелиг — избумтя гласът на г-н Помпа. — Били Сте На Експедиция! Добре Дошли В Новия Ви Кабинет!

Олян изплю хартия и засмука въздух в изтръпналите си дробове.

— Те са… живи! — изпъшка той. — Всичките са живи ! И са ядосани! Те говорят! Изобщо не беше халюцинация! Имал съм халюцинации, а от тях не боли! Знам как са умряли другите!

— Радвам Се За Вас, Г-н Меентелиг — отвърна г-н Помпа, обърна го в правилното положение и загази до кръста в писма през стаята, докато зад тях още поща се посипваше от дупката в тавана.

— Ти не разбираш! Те говорят! Те искат… — Олян се поколеба. Все още можеше да чуе шепота в главата си. И продължи по-скоро за себе си, отколкото да осведоми голема. — Като че ли искат да бъдат… прочетени.

— Това Е Предназначението На Писмата — изтъкна спокойно Помпа. — Ще Видите Че Почти Успях Да Изчистя Вашия Апартамент.

— Ама виж, те са само хартия! А ми проговориха !

— Да — изтътна замислено големът. — Това Място Е Гробище За Нечути Думи. Те Копнеят Да Бъдат Чути.

— Хайде сега де! Писмата са просто хартия. Не могат да говорят !

— А Аз Съм Просто Глина, Но Слушам — възрази големът с все същата вбесяваща безметежност.

— Да но на теб ти е добавен тоя фокус-мокус…

Г-н Помпа се обърна и го изгледа и зад очите му лумна червен пламък.

— Аз се озовах… назад във времето, поне така ми се струва — измънка Олян, отстъпвайки. — Само в… главата ми. Ето как умря г-н Сайдбърн. Падна от стълбите, които не бяха там в миналото. А г-н Игнавия умря от страх. Убеден съм! Аз обаче бях вътре в писмата! И там трябваше да е имало… дупка в пода, нещо такова, и това… и аз паднах и аз… — Той се запъна. — На това място му е нужен жрец или магьосник. Абе някой, който да разбира от такива неща. Не и аз!