Тери Пратчет - Пощоряване

Но всички тези наблюдения кръжаха като далечни планети около централния, ярък като слънцето въпрос: какво по демоните търси тази кула на нашия покрив?

Тя определено беше на пощенския покрив. Той я виждаше и чуваше тракането на кепенците й. И беше сигурен, че мярна една глава, която веднага се скри.

Защо имаме кула на покрива и кой ли я използва?

Той се втурна обратно в сградата. Досега не беше забелязвал стълба за нагоре, но кой знае какво можеше да има зад някоя купчина писма в дъното на някой задръстен коридор…

Проби си път през поредния проход, отрупан с чували с поща и стигна до място, където голяма заключена с резета двукрила врата извеждаше обратно към двора. И тук имаше също така стълбище, водещо нагоре. Малки безопасни лампи шареха с бледи петна светлина горния мрак. Това е то Пощенската Служба — помисли си Олян. — В Правилника пишеше, че стълбищата трябва да са осветени и те си бяха осветени, макар че от десетилетия не ги използваше никой освен Станли, когато палеше лампите. Имаше и един товарен асансьор, от онези чудовища задвижвани чрез вливане и изливане на вода в и от голямата цистерна с дъждовна вода на покрива, но той нямаше представа, как да го накара да проработи, а и да имаше представа, нямаше да се довери на пущината. Грош му беше казал, че е счупен.

Точно под стъпалата, поразмазано, но все още различимо, се виждаше тебеширено очертание. Положението на ръцете и краката изобщо не беше естествено. Олян преглътна, но все пак сграбчи парапета.

И се закатери нагоре.

На първия етаж имаше врата. Отвори се лесно. Всъщност изхвърча само от нищожно докосване до дръжката и върху стълбището изригна плътно натрупана поща като онези играчки на пружина, които изскачат от кутии. Олян се олюляваше и стенеше докато писмата се плъзгаха покрай него на талази и заливаха стъпалата.

Той се качи сковано още един етаж нагоре, намери още една смътно осветена врата и този път застана отстрани преди да я отвори. Приливната сила на писмата пак заблъска краката му, а шумът от мъртвите писма беше като сух шепот, докато те се изсипваха в мрака. Като че бяха прилепи. Цялата сграда беше препълнена с мъртви писма шепнещи си едно на друго в тъмнината, когато един човек падна и се преби до смърт…

Още малко и ще свърши като Грош, луд за връзване. Но в тази сграда имаше още нещо. Някъде тук имаше една врата…

Главата му беше по цялата стена …

Виж какво, каза той на въображението си, ако се държиш така, друг път няма да те взимам с мен.

То обаче, предателско както винаги, продължи на пълни обороти. Наистина, той никога, ама никога не беше посягал на никого. Винаги предпочиташе да бяга вместо да се бие. А убийството, ами убийството нали си беше абсолютна величина? Не може да се извърши 0,021 от убийство, нали? Помпа обаче изглежда смяташе, че можеш да убиваш със сметало. Добре де, може би някъде надолу по веригата хората и да бяха… ощетени от престъплението, но какво оставаше тогава да се каже за банкерите, хазаите и дори за барманите? „Заповядайте двойното Ви бренди, господине, а аз току-що Ви убих 0,0003 пъти“? Рано или късно всеки все засягаше някак някого другиго. Освен това много престъпления не бяха дори престъпления. Да речем трикът с пръстена. Той никога не казваше , че той бил диамантен. Освен това беше много подтискащо да видиш колко бързо честните граждани прегръщаха възможността да се възползват от бедственото положение на пътника. Това можеше направо да разруши вярата му в човещината, ако той имаше такава. Освен това…

Третият етаж произведе още една лавина от писма, но когато тя утихна, коридорът зад вратата все още беше запушен от хартиена стена. Един-два шумтящи плика паднаха, намеквайки, че може да последва още свличане. Олян продължи нагоре.

Всъщност сега отстъплението беше първата му грижа, но стъпалата вече бяха отрупани с хлъзгащи се пликове и изобщо не беше време тепърва да се учи да се пързаля на сухо.

Добре де, петият етаж трябва да е чист, нали? Как иначе Сайдбърн е могъл да достигне стъпалата за назначената му среща с вечността? И ето, все още от купищата поща на площадката на четвъртия етаж се подаваше жълто-черно въже. Стражата е била тук. Въпреки това Олян отвори вратата много предпазливо, както би го направил някой стражник.

Едно две писма паднаха, но главното свлачище вече беше отминало. Няколко стъпки по-навътре се изправяше познатата му стена от писма, плътна като скална маса. И тук беше идвал стражник. Някой се беше опитвал да пробие писмената повърхност и Олян можеше да види дупката. Този някой, също както Олян сега, беше промушил вътре цялата си ръка само за да напипа с краищата на пръстите си още по-сплъстени пликове. Никой не би могъл да достигне това място отдругаде освен от стълбището, освен ако не можеше да премине през поне шест стъпки дебелия завал.