Тери Пратчет - Пощоряване

Вратата се отвори.

— Добър вечер, шър…

Конскипръж се промъкна набързо покрай чворестата фигура в тъмния вестибюл и отчаяно замаха на слугата да затвори вратата:

— Затвори я де, човече, затвори я! Може да ме следят… Ама че работа, ти не си ли Игор? Да не би Мангизов да може да си позволи Игор?

— Чудешно уможаключение, шър — каза Игор и надникна в ранния вечерен здрач. — Вшичко е чишто, шър.

— Затвори вратата, за боговете! — проплака Конскипръж. — Трябва да се видя с г-н Мангизов!

— Гошподарят провежда едно от неговите малки шоарета, шър. Ще видя дали може да бъде обежпокоен.

— Някой от другите да е тук? Те дали… Чакай, какво е шуарет?

— Малко шъбиране, шър — отговори Игор и изсумтя. Гостът вонеше на спирт.

— Соаре значи?

— Именно, шър — рече безстрастно Игор. — Мога ли да вжема ижвънредно жабележимия Ви дълъг плащ ш качулка, шър? Ще бъдете ли толкова добри да ме пошледвате във фоайето…

И изведнъж Конскипръж се озова сам в голяма стая, пълна с дебнещи сенки, свещи и дебнещи очи и затворена зад него врата.

Очите принадлежаха на портрети в големи прашни рамки, изпълващи стените от край до край. Според слуховете Мангизов направо си ги купил, при това не само картините. Казваха, че той купил също и всички фамилни права към тях, с имената и делата им, изредени в списъци и така се екипирал за една нощ с чудесно родословие. Това звучеше леко обезпокоително дори и за Конскипръж. Всички лъжеха за прадедите си, това си беше нормално. Да ги купиш беше малко стряскащо, но този тъмен първичен стил толкова подхождаше на Гепи Мангизов.

Купища слухове се бяха нароили за Гепи Мангизов, откакто хората го забелязаха и започнаха да се питат: „Кой е Гепи Мангизов? И що за име е това Гепи?“ Едно беше сигурно — той организираше големи партита. От онзи вид партита, които ставаха част от градската митология (Вярно ли е онова за кълцания дроб? Ти беше ли там? Ами когато той докара тролска стриптизьорка и трима души скочиха от прозореца? Ти беше ли там? Видя ли го? Вярно ли е? Ти беше ли там? ). Изглежда половината Анкх-Морпорк е била там, мъкнейки се между масите, бюфета, дансинга, игралните маси, като всеки гост изглежда е бил следван от мълчалив и услужлив лакей, натоварен с поднос питиета. Някои казваха, че той имал златна мина, други се кълняха, че бил пират. А той определено изглеждаше като пират, с дългата си къдрава черна коса, със заострената си брада и с превръзката на окото си. Говореше се, че си имал дори и папагал. Явно слухът за пиратството би могъл да обясни очевидно бездънното му богатство, както и факта, че никой, ама абсолютно никой не знаеше нищичко за него от преди пристигането му в града. Някои се шегуваха, че той сигурно си е продал миналото, също както си е купил ново.

Бизнес похватите му определено бяха пиратски, това Конскипръж го знаеше. Някои от онези неща…

— Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента! 33 33 Срам е за един преводач да обяснява под линия каква остроумна „непреводима“ игра на думи не му е стигнало умението да преведе, но за тази игра на думи, убийте ме, не намерих добър български еквивалент. „Радостта от торбичките“ (the joy of sacks) звучи на английски точно като „радостта от секса“ (the joy of sex). — Бел.пр.

След като се увери, че в действителност не е получил сърдечния удар, който очакваше през целия ден, Конскипръж прекоси стаята, клатушкайки се точно като човек, който е обърнал чашка-две, само колкото да си поуспокои нервите, и вдигна тъмно-червения плат, който покриваше, както се оказа, клетка с папагал. Беше си зелено какаду, подскачащо френетично по прелката си.

— Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента!

Конскипръж се ухили.

— А, виждам, че вече си се срещнал с Алфонс — чу се зад него гласът на Гепи Мангизов. — И на какво дължа това неочаквано удоволствие, Хрупърт?

Вратата зад него бавно се намести в облицованата си с филц рамка и заглуши звука на далечна музика.

Конскипръж се обърна и краткият момент на учудването се разтвори в постоянната мешавица от страхове в душата му. Мангизов, пъхнал едната си ръка в джоба на великолепния си смокинг, го гледаше въпросително.

— Следят ме, Гепи! — избухна Конскипръж. — Ветинари изпрати един от неговите…

— О, моля те! Седни, Хрупърт. Мисля, че се нуждаеш от голямо бренди — той сбърчи нос. — От още едно бренди, ако не възразяваш?

— А, няма да откажа! Вече поех една само малка глътчица, нал’знайш, само дъ ми отпусне нервите! Ама че ден имах само! — Конскипръж се разплу в едно кожено кресло. — Знайш ли, че почти целия следобяд имаше стражник на пост пред банката?