Тери Пратчет - Пощоряване

Беше отлагал момента на отварянето, за да му се наслади още повече. Разбира се, почти със сигурност щеше да излезе, че е пълна с най-обикновени месинговки, може би с някоя случайна плоскоглава или линеен дефект, но цялата работа беше там, че никога не знаеш . Това беше то радостта от торбичките 32 32 „Роджър“ пък е приемащата страна. „Прието“ на английски е Received, съкратено R, а когато е трябвало да е сигурно че буквата е чута добре, обичайно се е казвало „Р като Роджър“. Така че в англоезичните радио-свръзки обикновено са казвали „Роджър“ имайки предвид „прието“. — Бел.пр. . Никога не знаеш. Не-колекционерите бяха кощунствено нехайни към карфиците, третираха ги, все едно не са нищо повече от тънки заострени парчета метал за забождане на неща към други неща. Затова много чудесни карфици с огромна стойност са били намирани в торба месинговки.

А сега, благодарение на г-н Ментелик, той имаше Широкоглава Свръхдълга Номер Три „Пилето“. Светът искреше като карфиците, толкова спретнато подредени по филца, развит точно пред него. Той може и да понамирисваше на сирене и да имаше гъбички чак до коленете, но точно в този момент Станли се рееше на сребърни криле посред сияйни небеса.

Грош седеше до печката, дъвчеше си ноктите и си мърмореше нещо. Станли не му обръщаше внимание, понеже не ставаше дума за карфици.

— … ме произведе, нали? Няма значение, какво ш’ каже Орденът! Той може да повиши когото ще, нали така? Това значи ощ’ едно златно копче на ръкава ми както и полагаемата надбавка, нали? Никой от другите не рачи да ме нарече Старши пощальон! И после ей така, кат’ на шега, да вземе и да достави писмо. Писмото било у него, видял адреса, и направо, без да му мисли, си го доставя! Може пък да има пощаджийска кръв у него! А и ги върна тея металните писмена! Писмена, писма, връзката ей я на̀. Знак е това, няма криво-ляво. Ха, ’ми че той може да чете думи, дето ги няма! — Грош изплю парченце от нокът и сбърчи чело. — Но пък… ще иска той да знае за Новото Пийе. О, да. Но пък… то ш’си е като д’ чешеш краста. На зле може да потръгне. Много на зле. Но пък… ха, как ги върна само тея ми ти букви за нас… много добра работа. Може и да е истина, че ш’ дойде ден и пак ш’да имаме истински Началник Пощите, както е речено: „И да, ще стъпче Той под нозете си Изоставените Ролкови Кънки и ето, Кучетата на Света ще строшат зъбите си в Него“. И ни показа той знак, няма измама. Е вярно, знак над префърцунена подстригвачница за жени, ама си беше знак, дума напряко не мож’ се каже. Ам’че нали ако беше очевидно , всеки друг щеше д’ може д’ ни го посочи. — Още един къс от нокът улучи края на нажежената печка и изцвърча. — А пък и няма да стана по-млад, т’ва е то, факт. На изпитателен срок обаче, не беше добре т’ва, хич не беше добре. Ами че к’во ш’ стане, ако се случи да опъна петалата ощ’ утре, а? Ще застана аз пред праотците си и ще ми рекат те: „О чедо наше, стана ли ти Старши Пощенски Инспектор Грош?“, а аз ще кажа, че не, а пък те пак ш’ питат: „А стана ли тогаз, чедо наше, Пощенски Инспектор Грош?“ и аз ш’ отвърна, че съвсем не, а те ш’ рекат: „Ами тогаз, чедо наше, сигурно си бил поне Старши Пощальон Грош?“, а аз ш’им река, че не точно, и ш’ми рекат те тогава: „Гръм и мълния, Контроливър, нима изобщо не си могъл да постигнеш нищо повече от Младши пощальон? Що за Грош си ти?“ и лицето ми ще е червено и ще потъна аз до шия в безчестие. И к’во от туй, че самичък съм въртял всичко тук години наред, к’во от туй? Трябва д’ си го има ч’век това ми ти златно копче!

Той се загледа в огъня и някъде изпод сплъстената му брада една усмивка си запробива път навън.

— Може пък да опита да мине Обиколката — рече той накрая. — Мине ли я Обиколката, никой дума напреки не ще мож’ д’ каже. И тогаз и аз всичко ш’си му кажа! Тъй всичко ш’си застане по местата! А пък не я ли изкара той докрай, значи поначало не е бил замесен от началник-пощенско тесто! Станли? Станли!

Станли се събуди от карфичените си сънища:

— Да, г-н Грош?

— Имам някои поръчки за теб, м’чето ми.

А ако той не е замесен от началник-пощенско тесто, добави Грош в дълбочината на скърцащия си ум, така ще си умра като младши пощальон…

Не е лесно да чукаш на врата, като същевременно отчаяно се стараеш да не вдигнеш шум, така че най-накрая Хрупърт Конскипръж се предаде и просто замахна с чукчето. Шумът отекна по пустата улица, но никой не се подаде от прозореца си. Никой на тази конкретна улица нямаше да се покаже от прозореца си, дори ако ставаше дума за убийство. В по-бедните квартали хората поне щяха да излязат да позяпат или пък да се включат.