Тери Пратчет - Пощоряване

— Да, Инструктиран Съм Относно Естеството На Неистините За Благото На Обществото.

— И щеше да му пръснеш главата! — възмути се Олян.

— Надявах Се Да Не Се Наложи — избоботи големът. — Обаче Не Бих Могъл Да Допусна Да Ви Бъде Причинено Нежелателно Нараняване. Това Беше Тежък Чайник.

— Не можеш да правиш така, бе идиот! — Олян си беше отбелязал думата „нежелателно“.

— Нима Трябваше Да Му Позволя Да Ви Убие? — попита големът. — Нямаше Да Бъде Негова Вината. Той Не Е Наред С Главата.

— Много по-неправилно щеше да е да го халосаш по главата. Виж, аз се оправих!

— Да — съгласи се Помпа. — Вие Имате Талант. Жалко Че Злоупотребявате С Него.

— Разбираш ли нещо от това, което ти казвам, бе? — извика Олян. — Не можеш просто да вземеш да убиваш хората!

— Защо Не? Вие Го Правите. — Големът свали ръката си.

— Какво? — изкрещя Олян. — Нищо подобно! Кой ти каза това?

— Аз Го Сметнах. Убили Сте Две Цяло Три Три Осем Човека — рече най-спокойно големът.

— И с пръст не съм докоснал никого през целия ми живот, г-н Помпа. Може да съм бил… всички онези неща, които знаете че съм бил, но аз не съм убиец! Никога дори не съм вадил меч!

— Не, Не Сте. Обаче Сте Крали, Злоупотребявали, Мамили И Подвеждали Безскрупулно, Г-н Меентелиг. Съсипвали Сте Предприятия И Сте Унищожавали Работни Места. Когато Банките Фалират, Тези Които Гладуват, Рядко Са Банкерите. Вашите Действия Са Отнели Пари От Онези, Които И Без Това Не Са Имали Достатъчно. По Милиарди Начини Вие Сте Ускорили Смъртта На Мнозина. Не Сте Ги Познавали. Не Сте Ги Видели Да Кървят. Но Сте Отмъквали Залъка От Устата Им И Сте Откъсвали Последните Ризи От Гърбовете Им. От Спортен Дух, Г-н Меентелиг. Заради Бройката. Заради Удоволствието От Играта.

Олян веднага отвори устата си. И пак я затвори. И още веднъж я отвори. И още веднъж я затвори. Точно когато ти трябва, не може да намериш достоен отговор.

— Ти си само една ходеща саксия, Помпа 19 — озъби се той. — И откъде пък си изкопал това ?

— Прочетох Описанието На Многобройните Ви Престъпления, Г-н Меентелиг. А Помпането На Вода Те Учи Да Цениш Рационалното Мислене. Отнемахте От Другите, Защото Бяхте Умен, А Те Бяха Глупави.

— Чакай малко, повечето време те си мислиха, че те мамят мен!

— Вие Им Нагласихте Капана, Г-н Меентелиг.

Олян замалко не го ръгна внушително, но точно навреме се отказа. По този начин човек може да си счупи някой пръст.

— Добре де, ама като си помислиш — опита следващия подход той, — аз вече си платих за всичко! За малко не ме обесиха, мътнитеговзели!

— Да, Но Все Още Таите Мисли За Бягство Или По Някакъв Начин Да Използвате Ситуацията В Своя Изгода. Казват, Че Вълкът Козината Си Мени, Но Нрава Не.

— Обаче ти трябва да се подчиняваш на заповедите ми, нали? — изръмжа той.

— Да.

— Тогава я си откъсни скапаната глава!

За момент червените очи премигнаха. Когато Помпа отново заговори, направи го с гласа на лорд Ветинари:

— Ах, Ментелик. Въпреки всичко изобщо не внимавате. Г-н Помпа не може да изпълнява заповед за самоунищожение. Мислех, че поне това ще успеете да съобразите. Ако още веднъж му дадете подобна заповед, ще последват наказателни мерки.

Очите на голема отново премигнаха.

— Ама как… — секна дъхът на Олян.

— Имам Съвършено Точна Памет Относно Устни Инструкции — обясни големът с нормалния си боботещ глас. — Предполагам, Че Лорд Ветинари, Отчитайки Образа На Вашите Мисли, Е Оставил Това Съобщение, Защото…

— Имах предвид гласа !

— Съвършено Точна Памет, Г-н Меентелиг — отговори големът. — Мога Да Говоря С Всички Човешки Гласове.

— Тъй ли? Браво на тебе.

Олян вдигна поглед към лицето на г-н Помпа. Това лице никога не издаваше признаци на одухотвореност. Имаше нещо като нос, но той не беше нищо повече от глинена издатина. Устата му се движеше когато говореше и боговете знаеха как изобщо изпечена глина би могла да се движи така. Е, всъщност те вероятно знаеха. Очите никога не се затваряха, само притъмняваха.

— Наистина ли можеш да ми четеш мислите? — попита го той.

— Не, Правя Само Екстраполация На Базата На Предишно Поведение.

— Е, добре… — на Олян, за разлика от всичко, с което беше свикнал досега, не му достигаха думи. Гледаше безизразното лице над себе си, което въпреки всичко някак си успяваше да изрази неодобрение. Беше свикнал с изражения на гняв, на възмущение, на омраза. Бяха си част от работата му. Но какво беше един голем? Просто… кал. Прегоряла земя. Когато хора те гледаха все едно си по-долу от прахта под краката им, това беше едно нещо, но беше някак странно неприятно, когато и прахта започнеше да те гледа така.